Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 12

Забравих да наведа глава, праснах се в горния край на люка и отскочих назад. Една синя маймуна се беше вкопчила в глезена ми и ми намигна весело, когато се опулих срещу й.

Потупах и нея приятелски по главата и успях някак си да се освободя. Оказа се по-яка, отколкото изглеждаше.

Промъкнах се през люка, но когато понечих да го затворя, той заяде.

Докато го оправя, ята пурпурни папагали закрещяха пронизително името ми, а змията напираше да се качи на борда.

Мярнах някаква въргаляща се наблизо щанга и с нейна помощ се преборих с вратичката.

— Добре де! По дяволите! — изкрещях аз. — Заминавам! Довиждане! Ще се върна!

Засвяткаха светкавици, отекнаха нови гръмотевици, в планините се вдигна буря и препусна към мен. Вече бях освободил напълно капака на люка.

— Очистете полето! — наредих им и го хлопнах.

Върнах се при пулта за управление и задействах всички системи.

От екрана забелязах, че животните се отдалечават. Облаците се спуснаха още по-ниско и първите капки дъжд зашибаха яростно по външната обвивка.

Докато издигах кораба, бурята се разрази с пълна сила.

Излязох над нея, напуснах атмосферата, ускорих, стигнах на орбита и зададох курса.

Винаги става така, когато ми скимне да напусна Хоумфри. Старая се да се промъкна незабелязано, без да се сбогувам с никого, но номерът ми не минава.

Както и да е, важното е да знаеш, че все още си желан някъде.

* * *

В точно изчисления момент напуснах орбита и започнах да се отдалечавам от системата на Хоумфри. През следващите няколко часа непрестанно ми се гадеше и ръцете ми не спираха да треперят. Изглежда, бях прекалил с цигарите, защото гърлото ми пресъхна. На Хоумфри аз съм този, от когото зависи всичко. Сега обаче ми предстоеше отново да изляза на голямата арена. За миг дори се изкуших да се върна обратно.

Но тогава си спомних за Кати и Мерлинг, за Рут и отдавна мъртвото джудже Ник, и за брат ми Чък и продължих право към точката на фазовия преход, макар че се мразех за решението си.

Промяната настъпи внезапно, веднага след като достигнах фаза и корабът сам пое по своя курс.

Изведнъж започнах да се смея, завладян от усещането за безгрижие — съвсем като в добрите стари дни.

И какво толкова, ако умра? Нима на света има нещо толкова важно, заради което си заслужава да живея? Какво — да продължавам да се тъпча с разни пикантни манджи? Да прекарвам нощите в прегръдките на знойни красавици? Тъпо! Рано или късно всички се озоваваме там, където ни е мястото — в Токийския залив, там ще свърша някой ден и аз, както и да се опъвам. По-добре да си отида, докато преследвам някоя благородна идея, отколкото да вегетирам в леглото, докато намерят начин да ми видят сметката.

… това също беше нещо като фаза.

Започнах да шепна молитва на език, стар колкото бе и човечеството. Не бях го правил от много години, но и от доста време не се бях чувствал по този начин.

Светлината в кабината сякаш взе да намалява, макар да си давах сметка, че това е невъзможно. Миниатюрните циферблати върху пулта пред мен се смалиха, превръщайки се в далечни светулки, в блестящи очи на чудовища, надничащи през процепите на тъмното полирано дърво. Гласът ми звучеше като глас на чужд и непознат човек и по странна прищявка на кабинната акустика идваше отнякъде пред мен. Вътре в себе си продължих да го следвам.