Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 16

— Седнете, мистър Конър — предъвка той. — С какво мога да ви ощастливя?

— Нали вие държите къщата на Рут Ларис, горе на Нуаги?

— Точно така. Да не сте решили да я купувате?

— Търся Рут Ларис — рекох. — Знаете ли къде се е преместила?

Блясъкът в очите му помръкна.

— Не — отвърна той. — Никога не съм я срещал.

— Но сигурно тя очаква да й изпратите парите някъде.

— Сигурно.

— Нещо против да ми кажете къде?

— Че защо да го правя?

— А защо не? Опитвам се да я намеря.

— Наредено ми е да депозирам парите в нейната сметка в банката.

— Тук в града?

— Съвсем правилно. Във фонд за подкрепа на изкуството.

— Значи тя не се е свързвала е вас?

— Не. Обади ни се нейният адвокат.

— Нещо против да ми кажете кой е той?

Той сви рамене и се гмурна обратно в езерото на безразличието си.

— Защо не? Андре Дю Боа, от „Бенсън, Карлинг и Уо“. През осем квартала северно оттук.

— Искрени благодарности.

— Значи не се интересувате от къщата?

— Напротив — възразих. — Смятам да я купя, но в случай че това може да стане още днес следобед — и при условие, че обсъдя сделката с нейния адвокат. Петдесет и пет хиляди как звучи?

Изведнъж той изскочи от езерото си.

— Къде бих могъл да ви открия, мистър Конър?

— Ще бъда в „Спектрум“.

— След пет?

— След пет е добре.

Какво да предприема сега?

Първо, естествено, запазих стая в „Спектрум“. Второ, с помощта на съответния код потърсих моя човек на Дрискол и уредих необходимата сума за покупката да бъде предоставена на разположение на Лорънс Конър. Трето, подкарах към религиозния квартал, паркирах зината, излязох и поех пешком.

Подминах цяла тълпа светини и храмове, посветени на Всички — от Зороастър до Иисус Христос. Забавих крачка едва когато наближих Пей’анския район.

Не след дълго го открих. Мрачна зелена постройка, чиято надземна част беше колкото едноместен гараж с тъмен вход по средата.

Вмъкнах се през вратата и се спуснах по тясното стълбище.

Стигнах малко, озарено от мигащи свещи преддверие и наведох глава под ниската арка на вратата.

Едва тогава се озовах във вътрешността на мрачното светилище и застанах пред централния олтар. От двете му страни имаше по няколко редици дървени пейки.

Върху петте стени на помещението бяха поставени поне няколкостотин стъклени плочи с изрисувани отгоре им различни пей’ански божества. Може би не биваше да идвам тук точно днес. Толкова отдавна не бях посещавал светилище…

Пей’анците са около два метра високи и зелени като тревата. Главите им приличат на фунии, съвсем плоски отгоре, докато най-тънката част е в областта на вратовете. Очите им са огромни, влажни, жълтеникави или зелени. Имат сплеснати носове, а вместо ноздри природата ги е надарила с едва забележими бръчици. Никаква окосменост. Устата им е широка, без зъби. Имат навика да поглъщат излишната си кожа, а сетне тя се вроговява, превръща се в полутвърди бразди и помага за смилането на храната. Както и да прозвучи всичко това на някой, който не е виждал пей’анец, те са много красиви, далеч по-грациозни от котките, а расата им е много по-стара и по-мъдра от човешката. Иначе са съвсем като нас двустранно симетрични, имат по две ръце и два крака и по пет пръста на всеки крайник. И двата пола носят сака, ризи и сандали, най-често в тъмни цветове. Женските са по-ниски, по-крехки, но разширени в ханша и гръдната област, макар да нямат гърди, защото малките им не бозаят, а се хранят от натрупаните подкожни тлъстини през първите няколко седмици след раждането, преди да проявят жив интерес към храната, която е предимно морска и се състои от водорасли и мъхове. Такива са значи пей’анците.