Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 15

Облякох светъл тропически костюм и си сложих тъмни очила, защото в жълтото небе имаше само няколко оранжеви облака и слънцето ме зашлеви с гигантска топла ръкавица, която застилаше напечения паваж и вдигаше над него бледорозова, изкривяваща реалността мараня. Взех под наем амфизина и я подкарах към Миди, квартала на художниците, където всичко ми изглеждаше прекалено заострено и чупливо и твърде близо до морето, за да ми се понрави — имам предвид стърчащите кули, минарета, кълбета и овоиди, дето тукашните жители наричат домове, офиси, студия и дори магазини и които са направени от някакъв материал, наречен стъклолин, който може да бъде както прозрачен, така и мътноват, безцветен или шарен, по прищявка на всеки, решил с едно просто устройство да промени междумолекулните сили във вътрешността му. Търсех Нуаги, крайбрежния квартал някъде из този постоянно менящ цветовете си град, който ми напомняше на моделчета от пластилин — малинки, ягодки, черешки, портокалчета, лимони и прочие.

Намерих мястото, адресът беше старият и Рут се оказа права.

Не че не беше променено — напротив. По-скоро бих го оприличил на една от малкото твърдини, застанали на страж срещу пълзящата заплаха на пластилиновите форми, която изяждаше града още в онези времена, когато живеехме заедно. Ала сега и тя се беше предала. Там, където някога се издигаше висока каменна ограда, затваряща павиран двор, с черна врата от ковано желязо, с хасиенда зад прохладен басейн, в който водоскокът мяташе слънчеви зайчета по варосаните стени, сега имаше пластилинов замък с четири кули. Малинови, разбира се.

Паркирах, пресякох многоцветния мост и докоснах съобщителната пластинка на вратата.

— Този дом е свободен — обяви механичният глас на скрития високоговорител.

— Кога ще се върне мис Ларис?

— Този дом е свободен — повтори гласът. — Ако желаете да го закупите, обърнете се към Пол Глидън, покупко-продажби поземлени имоти „Сънспрей“, „Авеню на Седемте въздишки“, номер 178.

— Мис Ларис оставяла ли е новия си адрес?

— Не.

— А някакви други съобщения от нея?

— Не.

Върнах се при амфизината, вдигнах я на двайсетсантиметрова въздушна възглавница и потърсих Авенюто на Седемте въздишки, което някога се наричаше простичко „Главната“.

Той беше дебел, с лъскаво теме и чифт посивели вежди, разделени от тясна бразда, достатъчно тънки, за да са начертани с молив, имаше стоманеносиви сериозни очи и розови разтеглени устни, от които усмивката сигурно не слизаше дори когато спи, а бузите му бяха толкова изпъкнали, че заплашваха да го лишат от възможността да наблюдава околния свят и стигаха чак до ушите, украсени със сапфирени обеци и зачервени досущ като керемидената му широкоръкава риза, покриваща цялото му северно полукълбо — такъв беше мистър Глидън зад бюрото на „Сънспрей“, когато стиснах влажната му длан и трепнах от издрънчаването на тежкия масонски пръстен на ръката му върху мраморния пепелник, където димеше недопушената му пура. Вдигна я към устните си, загърна се в димна завеса и през нея се зае да ме разглежда.