Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 13

Малко по-късно към него се присъединиха и други гласове. Скоро моят глас замлъкна, ала другите не стихваха, само от време на време отслабваха или изтъняваха, сякаш ги отнасяше несъществуващият вятър. Не можех да различа отделни думи, но нямаше съмнение, че гласовете пеят. Очите вече бяха навсякъде около мен, нито се приближаваха, нито се отдалечаваха, а в далечината се виждаше съвсем бледо сияние, подобно на залез зад завеса от млечнобели облаци. Едва сега осъзнах, че съм заспал и сънувам и че бих могъл да се събудя, стига да го поискам. Но не го направих. Продължих на запад.

Не след дълго, все още под бледото сънувано небе, стигнах ръба на стръмна скала и не можах да продължа. Отпред имаше вода, просторна водна шир, която нямаше как да пресека, а над нея се виеха ниски мъгли, ту се сгъстяваха, ту разтваряха вътре в себе си прозрачни тунели и още по-нататък, много далеч от мястото, където бях застанал, с протегната напред ръка и боси крака върху хладната скална плоча, от която стърчаха неясните очертания на щръкнали към небето каменни колони — като изваяни от пясъчния вятър ебонитови айсберги, съгледах източника на песента и в същия миг кожата ми настръхна и по гърба ми пробягаха ледени тръпки.

Защото бях видял сенките на мъртвите да се носят сред мъглата полускрити сред гората от нащърбени скални зъбери. Знаех, че са мъртъвци, защото сред тях зърнах Ник джуджето, който размахваше ръка в циничен жест, видях и телепата Майк Шандън, същия, дето едва не допринесе за падането на цяла една империя, моята империя, и когото бях убил със собствените си ръце, там беше и моят заклет враг Данго Ножа и съдията Боджис, човекът с компютърния мозък, лейди Карли от Алгол, която бях обичал и мразил.

И тогава призовах онази, която все още вярвах, че мога да повикам.

Разнесе се гръмотевичен грохот и небето стана светло и ярко като езеро от лазурен живак. Видях я да стои там за миг, в тъмно и мрачно място отвъд водната шир — Кати, цялата в бяло, — очите ни се срещнаха, тя отвори уста и аз чух името си, но нищо повече, защото следващият гърмеж на бурята доведе непрогледен мрак, който се спусна като черна завеса над острова и онзи, който се беше изправил върху канарата, протегнал ръка напред.

Това естествено бях аз.

* * *

На събуждане имах смътна представа какво означава всичко това. Нищо повече. Не че разбирах смисъла му, колкото и да се опитвах да го анализирам.

Много време измина, откакто бях пресъздал Боклиновия „Остров на мъртвите“, за да задоволя прищявката на цяла тълпа невидими клиенти, вдъхновяван от разни любими мотиви от творчеството на Рахманинов. Не че творбата ми се отличаваше с особено съвършенство. Аз съм от онези нещастници, които мислят предимно в образи. Винаги, когато се сещам за смъртта например — което става доста често, — в мислите ми изникват главно две видения. Едното е Долината на сенките — просторна, мрачна долина, която започва между два мрачни скални масива от сивкав камък, покрити с тъмнозелена растителност, и продължава нататък, където става все по-тъмно и по-тъмно, докато накрая се взирате в мрак от ранга на междузвездния, само че без звездите, метеорите и каквото още има там; а другото е онази побъркана картина на Боклин „“, тоест мястото, което току-що бях посетил в сънищата си. От двете споменати места е неизмеримо по-зловещ. Долината сякаш крие в себе си някакво неясно обещание за покой. Но може да е така, защото никога не съм се потил над създаването й, нито съм изучавал в подробности различните нюанси и обертонове на пропития с мрачни чувства пейзаж. Вместо това издигнах в самия център на Едем един Остров на мъртвите и той бе оставил такъв дълбок и неизличим белег в съзнанието ми, та не само не можех никога да го забравя, но бях станал неразделна част от него, също както и той бе неразделна частица от мен. И ето че сега тази частица бе отговорила на молитвите ми. Имах чувството, че ме предупреждава и същевременно ми подхвърля важни улики, които щях да разбера с течение на времето. Така е, всички символи по природа колкото подсказват, толкова и скриват, проклети да са!