Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 11

Ето защо ме е страх и сега, въпреки че никой не стреля по мен, както беше няколко седмици преди да ме изпратят на отдих и възстановяване в Япония, където за първи път зърнах Токийския залив — трябва да е било преди хиляда и двеста години. Горе-долу. Такъв е животът.

* * *

Измъкнах се рано призори, без да се сбогувам с никого, защото сметнах, че така ще бъде най-добре. Паркирах недалеч от контролната кула и махнах с ръка, а сетне закрачих през полето. Едва ли можеха да различат нещо повече от силуета ми. Стигнах дока, където ме очакваше моят „Модел Т“, качих се на борда, прехвърлих багажа и прекарах близо половин час в щателна проверка на всички системи. След това излязох навън, за да проверя фазовите проектори. Запалих цигара.

Небето на изток вече пожълтяваше. Откъм мрачните планини на запад долетя грохот на самотна гръмотевица. Небето над мен бе скрито в облаци, а звездите вече не бяха така ярки като снощи. Сега повече приличаха на капки роса, отколкото на конфети.

„Поне този път ще се размине“ — помислих си аз.

Зачурулика птица, отнякъде изникна гъвкаво коте и се отърка в краката ми, после побягна в посоката, откъдето се носеше птичата песен.

Ветрецът смени посоката си и задуха от юг, прецеждайки се през рядката гора оттатък полето. Носеше ухания на влажни мочурища, на живот и растеж.

Небето беше почти розово, когато дръпнах за последен път от цигарата. Планините на хоризонта сякаш едва видимо трептяха. Синя птица се спусна над мен и кацна на рамото ми. Погалих перата й и я отпратих.

Пристъпих към кораба…

Препънах се в един щръкнал от корпуса болт и полетях напред. Сграбчих някакъв увиснал кабел и това ме спаси от падане. Приземих се на коляно и преди да успея да се изправя дребно черничко мече дотича и ме близна по лицето. Почесах го зад ухото и го потупах по гърба, накрая го плеснах отзад и станах. То ми обърна гръб и се завтече към гората.

Направих опит да пристъпя и едва сега установих, че ризата ми се е заплела в кабела.

Докато успея да се откача, още една птица кацна на рамото ми, а откъм гората вече се задаваше цял рояк, наподобяващ гръмоносен облак. И наистина, сред крясъците им се разнесе нова гръмотевица.

„Ето, че пак ще да стане.“

Втурнах се към кораба и едва не се спънах в зеления заек, изправил се на задните си крака току пред люка и присвил късогледите си очички към мен. Откъм дока пълзеше дълга стъклена змия, прозрачна и сияеща.