Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 56

— Чудно, кой ли ще е тоя? — рече мисис Райли с нескрит интерес. — Странна работа… А как изглеждаше, душко?

— Симпатяга, ама малко старичък. И преди съм го виждала из квартала да води на черква едни дечурлига. Сигурно са му внучета.

— Я гледай ти! Кой ли пък ще седне за мене да разпитва?

— Де да знам, пиленце, ама ти внимавай! Хвърлил ти е око, да знаеш!

— Олеле, Санта! Виж ме каква съм стара!

— Я се чуй само! Още си си хубавичка, Айрини. Колко мъже са те взели на мерник в боулинга, ако знаеш!

— Ооо, я стига, моля те…

— Истина е, котенце, не те лъжа! Толкова време вече като си се лепнала за тоя твой син, та…

— Игнациус вика, че добре се справял в „Панталони Ливай“ — отвърна отбранително мисис Райли. — А и аз не ща с никакви дядковци да се забърквам.

— Е, не е чак толкова стар де — леко се засегна Санта. — Слушай, Айрини, тая вечер с Анджело ще минем да те вземем някъде около седем.

— Чудя се, гълъбче. Игнациус ми разправя, че трябвало повече да се навъртам вкъщи.

— А защо да си седиш вкъщи бе, момиче? Анджело вика, че синът ти бил вече голям мъж.

— Игнациус ми казва, че го било страх, като го оставям самичък вечер. Вика ми, че от крадците го било страх.

— Тогава вземи и него. Хем Анджело ще го научи да играе.

— Ай, ай, ай! Игнациус хич не е спортен тип — бързо рече мисис Райли.

— Ама ти ще дойдеш, нали?

— Е, добре — съгласи се най-накрая мисис Райли. — Пък и от раздвижванията май ми става по-добре на лакътя. Ще му кажа на Игнациус да си се заключи в стаята.

— Така де — отсече Санта. — Никой няма да го изяде.

— То от нас и така, и така няма какво да се открадне. Чудя се, откъде ли му хрумват на Игнациус такива работи?

— Ние с Анджело ще минем някъде към седем.

— Добре. И знаеш ли, душке, я поразпитай на рибния пазар кой е все пак оня старец…

IV

Вила „Ливай“ бе разположена сред боровите дървета на едно малко възвишение край сивите води на залива Сейнт Луис. Отвън тя беше образец на елегантна простота, а отвътре — успешен опит за цялостно отърсване от простотата, т.е. това бе една утроба, в която през цялата година се поддържаше температура 21° С; утроба, свързана с климатичната инсталация посредством „пъпна връв“ от тръби и отдушници, които безшумно изпълваха помещенията с пречистен и освежен бриз от Мексиканския залив и издишваха въглеродния двуокис, дима от цигарите и тягостната атмосфера, в която живееше семейство Ливай. Основните съоръжения на величественото, даряващо живот устройство туптяха някъде из акустично обработените вътрешности на вилата подобно на инструктор от Червения кръст, подаващ ритъма в час по изкуствено дишане: „Вдишване на чист въздух, издишване на мръсен въздух, вдишване на…“