Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 54

Унесъл се щастливо в размисъл за това как хората разбират от дума единствено когато се сблъскат с могъществото и силата, Игнациус подправи подписа на Ливай върху листа, използвайки писалката на шефа, скъса писмото, написано от Гонзалес до Ейбълман, и пусна своето в кутията за изходящата кореспонденция. След което внимателно мина на пръсти покрай дребното и неподвижно тяло на мис Трикси, стигна обратно до архива, взе купчината все още необработени материали и я изхвърли в коша за боклук.

II

— Хей, мис Лий! Оня дебелак със зелената шапка да е идвал пак?

— Не, слава богу. Ето заради такива типове може да ти отиде капиталовложението.

— А кога ли пак ще кацне тука онова твое приятелче, малкото сираче? Уау! Ще ми се да разбера аз кво става там с тия сираци. Хващам се на бас, че те са първите осиротели, от които и полицията ще се заинтересува.

— Казах ти, че им пращам разни работи. Едно добро дело никому не носи вреда, а даже и хубаво ти става.

— Че как иначе — добро дело, ама като за „Нощна веселба“, щом толкова мангизи плащат за онова, дето получават.

— Ти не ги мисли сираците, а помисли за пода. И без това ядове колкото си щеш. Дарлин иска да танцува. Ти искаш повишение. А и де само това да беше… — Лана се замисли за цивилните ченгета, които изведнъж започнаха да се навъртат в бара късно вечер. — Не върви бизнесът, това е.

— Ъхъ, че то се вижда. Ще си пукна от глад в тоя бардак.

— Я кажи бе, Джоунс, ти скоро мяркал ли си се в участъка? — попита предпазливо Лана, като се чудеше не съществува ли и вариантът Джоунс да е подшушнал нещо на ченгетата. Въпреки ниската заплата той май щеше да се окаже таралеж в гащите.

— Не, не сме се мяркали около полицейските ни дружки. Чакам аз солидно доказателство! — Джоунс избълва нещо като буреносен облак. — Чакаме разкрития по делото „сираци“. Уау!

Лана присви кораловите си устни и се зачуди кой ли беше пуснал полицията по тази следа.

III

Мисис Райли още не можеше да повярва, че й се беше случило подобно нещо. Нямаше телевизия. Нямаше оплаквания. Банята беше празна. Дори хлебарките като че ли се бяха изселили. Седна си тя до кухненската маса, сръбна си мъничко мискет и издуха малкото хлебарче, тръгнало да пресича масата. Дребничкото му телце отхвръкна и изчезна, а мисис Райли едва чуто промълви:

— До скоро виждане, гълъбче!

Наля си още един пръст вино и за пръв път си даде сметка, че и къщата мирише някак по-различно. Уж същата си беше миризмата, но особените „аромати“ на сина й, които винаги й напомняха за мухлясали торбички чай, сякаш се бяха изпарили. Тя надигна чашата и се зачуди дали и „Панталони Ливай“ са започнали да вонят на употребявани чаени листенца.