Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 57

Вилата бе изпълнена със сладострастно удобство, както вероятно е и в женската утроба. Столовете при най-лекия допир потъваха с няколко сантиметра; дунапренът и пухът отстъпваха малодушно при натиск. Четината на килимите от найлон и акрил гъделичкаше глезените на всеки, който бе така любезен да стъпи върху тях. Отстрани на бара се намираше нещо наподобяващо ключ за избирателната скала на радиоапарат, при чието завъртане целият дом се изпълваше с толкова ярка или толкова приглушена светлина, колкото бе нужно, за да е в съзвучие с настроението. Из цялата къща, недалеч един от друг, бяха разположени фотьойли, маса за масаж, автоматизиран тренажор за упражнения, чиито многобройни сегменти помушкваха тялото хем нежно, хем подканящо. Вила „Ливай“ (както беше означено върху табелката на пътя) бе един истински Кеанаду за сетивата; зад стените, които го отделяха от околния свят, можеше да се намери за всекиго по нещо.

Мистър и мисис Ливай, които се оценяваха взаимно като единствените неудовлетворителни предмети в къщата, седяха пред телевизора и наблюдаваха как цветовете се наслагват върху екрана.

— Цялото лице на Пери Комо е зелено — продума мисис Ливай с нескривана враждебност. — Прилича на труп! Ще трябва отново да занесеш телевизора на поправка.

— Нали тази седмица го взех от Ню Орлиънс — отвърна мистър Ливай, като подухваше черните косми на гърдите си, които се подаваха от триъгълното деколте на кадифения халат. Току-що си беше направил сауна и явно искаше напълно да се изсуши. Дори при наличието на климатична инсталация и парно отопление човек никога не може да е сигурен, че…

— Ами тогава върни го. Нямам намерение да ослепея от този изпочупен телевизор!

— О, я млъквай! Пери Комо си изглежда съвсем добре.

— Не изглежда добре! Я виж какви са му зелени устните!

— Това е от грима.

— Да не искаш да кажеш, че са му сложили зелено червило?

— Знам ли ги какво правят…

— То е видно, че не знаеш! — заключи мисис Ливай, обърна изпод морскосините клепачи очи към съпруга си, потънал някъде сред възглавниците на дивана, тапициран с жълта изкуствена материя, и съзря само парченце кадифе и джапанка, нахлузена на върха на един космат крак.

— Не ми досаждай — каза той. — Върви да си играеш упражненията.

— Не мога тази вечер. Днес си направих косата.

Тя докосна здраво навитите си платиненоруси къдрици.

— Фризьорката ми каза, че трябва да си купя и перука.

— Перука пък за какъв дявол? Виж се само колко коса имаш.

— Искам черна перука! Така ще мога да променям личността си.

— Та ти и без това си чернокоса! Защо не си оставиш естествения цвят и не си купиш руса перука?

— И през ум дори не ми е минавало.

— Прокарай го тогава през ума си и не говори, ако обичаш. Уморен съм. Днес, като слязох до града, се отбих и до компанията. А това винаги ме потиска.

— Какво ново там?

— Нищо, абсолютно нищо.

— Така си и мислех — въздъхна мисис Ливай. — Запрати по дяволите цялата търговия на баща си. Това е трагедията на твоя живот.

— Мили боже, кому е потрябвала тази престаряла фабрика? Никой не носи вече панталони, каквито се произвеждат там. За всичко е виновен именно баща ми. Когато през тридесетте години дошли на мода бастите, за нищо на света не се отказал от панталоните с гладка предница. Бил Хенри Форд в шивашката индустрия. А когато гладките предници се върнаха през петдесетте, той започна да прави басти. Да беше видяла само Гонзалес на какво вика „новата ни лятна линия“! Приличат на балонестите панталони, които носят клоуните в цирка! А платът — и за пачавра не става.