Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 50

— Колко е хубаво! — възкликна мистър Гонзалес, когато Игнациус престана да удря с чука. — Привнася атмосфера в нашата кантора!

— Какво означава? — попита мис Трикси, която бе застанала точно под табелата и я разглеждаше с неистов интерес.

— Чисто и просто указателна табела — гордо отвърна Игнациус.

— Нищо не разбирам! Какво става тук? — Тя се обърна към Игнациус. — Гомес, кой е този човек?

— Мис Трикси, та вие познавате мистър Райли! Той вече цяла седмица работи при нас.

— Райли ли?! Аз мислех, че е Глория.

— Върнете се на мястото си и продължавайте с цифрите! — нареди Гонзалес. — До обяд трябва да изпратим отчета в банката.

— О, да! Трябва да изпратим отчета — съгласи се мис Трикси и затътри крака към дамската тоалетна.

— Мистър Райли, не ми се иска да ви притеснявам — предпазливо започна Гонзалес, — но забелязвам, че на бюрото ви има доста обемиста купчинка документи, които още не са заведени в архива.

— А, това ли било? Ами да, тази сутрин, когато отворих първото чекмедже, бях поздравен от един доста едричък плъх, който, както ми се стори, поглъщаше папката „Ейбълманс Драй Гудс“. Сметнах, че е по-разумно да изчакам, докато се засити. Неприятно би било да хвана чума и сетне да припиша вината на „Панталони Ливай“.

— Прав сте — обезпокоен отвърна завеждащият и спретнатата му персона потрепери при мисълта за трудова злополука.

— А освен това клапата ми пак не се държеше както трябва, което ми попречи да се наведа, за да достигна по-долните чекмеджета.

— Имам нещо много подходящо за подобни случаи каза мистър Гонзалес и влезе в малкия килер на кантората, за да донесе, както си мислеше Игнациус, някакво лекарство. Но той се върна с най-малкото метално столче на колелца, което беше виждал.

— Заповядайте. Този, който преди работеше в архива, се придвижваше край по-долните чекмеджета, седнал на столчето. Опитайте и вие.

— Не съм убеден, че особената ми телесна конструкция би се нагодила лесно към подобен вид съоръжение. — Игнациус огледа ръждясалото столче, като проницателният му поглед не се отклони дори за миг от него. Открай време имаше нарушено чувство за равновесие и още от затлъстялото си детство страдаше от склонност към падания, залитания и препъвания. Докато навърши пет години и най-после се научи да върви що-годе както трябва, той все беше покрит с рани и драскотини. — Е, заради „Панталони Ливай“ ще опитам.

Игнациус приклякаше все по-ниско и по-ниско, докато огромният му задник се долепи до столчето, а коленете му едва-що не допряха раменете. Когато най-накрая се курдиса на своя „полог“, той приличаше на патладжан, закрепен върху кабарче.

— Тази няма да я бъде. Чувствам се ужасно неудобно.

— Опитайте все пак — лъчезарно го подкани Гонзалес.

Като се изтласкваше напред с краката, Игнациус се понесе със свито сърце покрай кантонерките, но едно от мъничките колелца се заклещи в пукнатина на пода. Столчето леко се наклони, после се преобърна и стовари Игнациус на земята.