Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 193

Игнациус стоеше пред сградата и я гледаше с пределно отвращение. Синьо-жълтеникавите му очи подлагаха на осъждение бляскавата фасада. Носът му се бунтуваше срещу крайно осезаемия аромат на прясно положен емайл лак. Ушите му потръпваха от този хаос на песни, кудкудякания и кикот там, зад спуснатите черни, лакирани кепенци.

Той леко се покашля, за да изпробва гласните си струни, и се загледа в трите месингови звънеца и в табелките до тях:

Били Трухард

Раул Фрейл — 3А

Фрида Клъб

Бети Бъмпър

Лиз Стийл — 2А

Дориан Грийн — 1А

Прободе с пръста си най-долния звънец и зачака. Безумието зад кепенците едва доловимо намаля. Някъде около алеята за коли се отвори врата и самият Дориан Грийн се упъти към портата.

— Оле божке! — възкликна той, като видя кой стои отвън на тротоара. — Къде така се изгуби? Опасявам се, че учредителното събрание бързо-бързо излезе от всякакъв контрол. Веднъж или два пъти се опитах да въдворя ред, но явно духовете са доста разпалени.

— Надявам се, че не си направил нищо, за да занижиш морала им — изрече Игнациус от строго по-строго, като нетърпеливо потропваше със сабята по желязната ограда. Той забеляза нещо, което малко го ядоса — Дориан вървеше към него малко нестабилно, а не това бе очаквал.

— Ама какво събиране! — възкликна домакинът, докато отваряше вратата. — На всички направо шапката им падна! — при което направи бърза пантомима с не особено координирани движения, за да го илюстрира.

— О, боже мой! — възмути се Игнациус. — Престани с тези ужасни скверности!

— Изтичането на тази вечер ще бележи края за неколцина! На заранта ще има масово имигриране към Мексико Сити. Но пък там е такъв разкош!

— Надявам се, че никой не се е опитал да натрапи някой войнствени решения на нашето събрание.

— О не, разбира се.

— С какво облекчение чувам тези думи! Един господ знае каква опозиция ще срещнем още в самото начало! Може да се натъкнем и на „врагове отвътре“. Може да е изтекла информация към военната машина и по този начин целият свят да е научил!

— Е, хайде, прекрасна циганко, да влизаме!

Докато вървяха по алеята за автомобили, Игнациус рече:

— Тази сграда е отблъскващо претрупана! — Той погледна към лампите, които излъчваха пастелна светлина иззад палмите до стените. — Чие дело са тези изтърсаци?

— Естествено, че мое, девойко. Къщата е моя.

— Трябваше да се досетя. А смея ли да попитам, откъде пари за тази декадентска прищявка?

— От скъпото ми семейство, дето живее там някъде сред житата — въздъхна Дориан. — Всеки месец ми пращат огромни чекове. А аз им се отплащам просто като им гарантирам, че кракът ми няма да припари в щата Небраска. Разбираш ли, изчезнах някак си потулено. Толкова много жито и толкова безкрайни мъки! Не мога да ти опиша колко потискащо бе там! Само дето Грант Уд го е описал толкова романтично. Заминах да уча в колеж на Източното крайбрежие, а после дойдох тук. О, в Ню Орлиънс е такава свобода!