Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 192

— О, небеса! Майко, престани с тези изблици, че няма да бъда в състояние да изнеса речта си.

— Какви речи ще изнасяш? И къде отиваш? Казвай, момче! — Мисис Райли зашлеви сина си през лицето. — Няма да излезеш от тази къща, ненормалнико!

— О, боже мой! Да не би да полудяваш? Незабавно се отдръпни от мен! Надявам се, си забелязал ятагана, който се поклаща от престилката ми…

Един шамар уцели Игнациус по носа, а друг се приземи връз дясното му око. Той се заклимбуца през вестибюла, блъсна огромните кепенци и излетя на двора.

— Влизай обратно вкъщи! — крещеше мисис Райли от входната врата. — Никъде няма да ходиш!

— Призовавам те да изскокнеш по парцаливата си нощница и да ме хванеш! — изрепчи се предизвикателно Игнациус и изплези огромния си розов език.

— Връщай се!

— Хей, вие двамата, я да престанете! — изкрещя оттатък мис Ани. — Направо ми скъсахте нервите!

— Само погледни Игнациус! — отвърна й мисис Райли. — Ужас!

Застанал на тухлената пътечка, Игнациус махаше на майка си, а обецата му улавяше светлика на уличните лампи.

— Игнациус, ела си ми тука като добро момченце — замоли се мисис Райли.

— Главата и без това вече ме боли от свирката на пощаджията! — започна заплашително мис Ани. — Само още една минутка и ще се обадя на ченгетата!

— Игнациус! — изкрещя мисис Райли, но вече беше късно.

По улицата минаваше едно такси. Той го спря точно в мига, когато майка му, забравила за позорната си, парцалива нощница, се завтече към тротоара. Игнациус тресна задната врата така, че едва не защипа кестенявите й пирги, и изджавка адреса на шофьора. Той цапардоса със сабята майка си по ръцете и разпореди колата да тръгне незабавно. Таксито даде газ, няколко малки камъчета изхвърчаха изпод гумите му и удариха през изпокъсаната изкуствена коприна мисис Райли по краката. За миг тя се загледа в червените стопове, а подир това се втурна към къщи, за да позвъни на Санта.

— На карнавал ли си тръгнал бе, приятел? — обърна се шофьорът към Игнациус, като завиваха по Сейнт Чарлс Авеню.

— Гледай къде караш и говори, когато те питат! — прогърмя гласът на Игнациус.

През останалата част от пътуването шофьорът не каза вече нито дума, но Игнациус репетираше на висок глас речта си от задната седалка, като тупаше със сабята по предната, за да акцентира някои възлови моменти.

Той слезе от таксито на Сейнт Питър стрийт и най-напред чу шума — приглушено, но неистово пеене и кикот, които се носеха от триетажната сграда с гипсовите орнаменти. Един преуспял французин бе построил къщата някъде между 1770 и 1800 година, за да подслони жена си, децата и старомомуващите си лели. Лелите били складирани заедно с други излишни вещи и неприятни мебели на тавана и през двете прозорчета на покрива виждали малко, но за тях то представлявало целият онзи свят, който съществувал извън техния собствен monde, състоящ се от злословия и клевети, ръкоделия и периодично декламиране на молитви. Но ръката на декоратора професионалист бе успяла да изгони духовете на френските буржоа, стаили се между дебелите стени на сградата. Отвътре тя беше боядисана в светложълто. Газените горелки, поставени във фенерите, имитация на месинг, които се издигаха от двете страни на алеята за коли, проблясваха леко, а кехлибарените пламъчета се отразяваха в черния емайл лак на вратите и кепенците. Върху калдъръма под фенерите имаше саксии от времето на плантациите, в които растяха, изправили застрашително островърхите си стилети, испански мечове.