Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 86

— Какво правиш тук, Жан-Марк? — каза тя с укор.

— Задушавах се вътре.

Той влезе. Карол го намери след малко в трапезарията. Тя бе свалила мушамата и шапката си и с ръка оправяше косите си, за да бухнат.

— Имах голям шанс! — каза тя. — У Корбиу намерих каквото ми трябваше. Ограбих магазина му. Къде ми е готварската книга?

Тя никога не помнеше къде бе оставила нещата си. Погледът й шареше по мебелите.

— Не си ли виждал готварската ми книга, Жан-Марк? — попита отново тя.

Той я погледна право в очите и с разтуптяно сърце заговори:

— Карол, не мога да остана повече тук. Утре ще се върна в Париж.

Веждите на Карол леко се свиха.

— Какво те е прихванало?

— Трябва, Карол!

— Защо?

— Най-сетне ме разбери… след това, което се случи между нас!… Така не може да продължава, ти знаеш много добре!… Ето те тук, пред мен!… Всеки миг… ще полудея, ако остана!…

Тя се усмихна състрадателно.

— Ти си дете! Драматизираш всичко!

— Мъж съм, Карол. И те обичам.

— Тогава дръж се като мъж!

— Но, Карол, невъзможно е!

— Нима това, което е било възможно вчера, няма да бъде утре? Човек трябва да знае да чака!

— Да чакам какво? Да се разболея, за да има причина ти да влезеш в стаята ми. Или може би това бе част от грижите ти към мене?

— Не бъди вулгарен, Жан-Марк — каза тя студено.

Той седна в кожения фотьойл и измънка:

— Прости ми! Не зная какво говоря!

Застанала права зад него, тя постави ръката си върху рамото му. Той грабна тази ръка и я притисна към бузата си. И все пак я мразеше, беше уверен в това.

— Бих искал да зная нещо, Карол — подзе той. — Още ли си влюбена в баща ми?

Тя се засмя.

— Що за въпрос, Жан-Марк!

— Отговори ми!

Тя се опита да се отдръпне, но той я задържа. Стискаше ръката й, но имаше чувството, че между пръстите му има само малко мъгла. Бягаща, изплъзваща се, неуловима, тя никога не се оставяше да бъде изненадана с някакъв въпрос, нито пък да бъде заставена да размишлява.

— Отговори! — настояваше той.

Тя се изскубна, огледа се в огледалото, завъртя се на токчетата си.

— Какво искаш да ти кажа? Ние с баща ти сме женени от пет години. Този факт обяснява всичко!

— Но не и на мене!

— Смятах те за по-прозорлив! Ти виждаш, че живеем добре и си разбрал, че навикът е изместил любовта между него и мен. Аз го уважавам, привързана съм към него. А той, от своя страна, е толкова увлечен в работата си, че вече не ме вижда. Това не пречи да държим един за друг…

— Сега той е в Ню Йорк. Ако разбереш, че ти изневерява, как ще реагираш? Няма ли да ревнуваш?

Тя се наведе над Жан-Марк, вгледа се в него съвсем отблизо и като дъхаше в лицето му, каза:

— Не.

— Това е безумие! Значи приемаш?

— Не че приемам, но не зная…

— Ами той, ако някога ти пожелаеш…

— Какво?

Тя хвърли този въпрос като тояга в краката му. Жан-Марк замлъкна, прекъснат в увлечението си. Тя погали с пръст веждите му и се усмихна, обзета от противоречиви мисли.

— Ако някога аз поискам, както ти се изрази — подзе тя, — баща ти ще трябва да ме разбере така, както и аз него!

— Много практично!

— Не толкова, колкото смяташ! Необходими са прозорливост и интелигентност! Макар и да не обичам баща ти, както преди, той си остава за мен съюзник, другар, той е човекът, чието име аз нося!