Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 76

Той я прекъсна:

— При родителите си ли живеете?

— Да.

— Кажете ми нещо за тях.

Тя учудено го погледна.

— Не е много интересно… Нашето семейство като много други е разделено! Баща ми и майка ми се разведоха, а после всеки от тях повторно се ожени…

— Вие при майка си ли живеете?

— Не! При баща си!

— Колко жалко! Струва ми се, че майката е толкова необходима в живота… и най-вече в живота на едно момиче!

Франсоаз размисли и отвърна:

— Не… В края на краищата поне за мен…

— Виждате ли я често?

— От време на време, в неделни дни.

— Положението трябва да е много мъчително?

— Защо? Аз много добре се разбирам и с втория си баща, и с втората си майка. Не се мъча да съдя никого. И братята ми са като мене.

— Вие имате братя? — каза той с особено любопитство.

Тя помисли, че той се измъчва, като живее сам в един ограничен свят, и че по инстинкт се стреми към всичко, което би му дало чувството на топлота, на движение, на живот. Проявяваше интерес към другите. Малко като Маду.

— Да, двама братя — каза тя.

— Приличат ли на вас?

— Никак.

— Как изглеждат?

Изненадана от този въпрос, Франсоаз реши, че така добре познава Даниел и Жан-Марк, че й е трудно да предаде точния портрет на всеки един от тях. Хиляди противоречиви подробности се въртяха в главата й. Винаги, когато е искала да изкаже някакво мнение, се е убеждавала, че то няма да бъде пълно.

— Жан-Марк, който е на двадесет години, е мечтател, чувствителен, нервен, потаен и, струва ми се, с артистични наклонности — каза тя най-после. — Той никога няма да стане артист, но стига му това, че обича изкуството. Нежна душа! Даниел, той пък е още много млад! Представете си само — едва е на шестнайсет години, а е много упорит и много смел! Той е добър, весел и прям! Много ги обичам и двамата! Ето, това е!

— А себе си как ще обрисувате, Франсоаз?

Към себе си не проявявам достатъчен интерес, така че не мога да се опиша!

— На колко сте години?

— На осемнадесет.

— Бих ви дал повече. Вие сте толкова разумна!…

Тръгнаха по обратния път. Вятърът се бе засилил.

Един влекач плуваше срещу течението, като мъкнеше зад себе си четири тежко натоварени шлепа. На последния едно момиченце махаше с кърпичка. Александър Козлов вдигна яката на пардесюто си.

— И един ден ще се омъжите! — подзе той.

— Да — отвърна тя. — След пет години.

— Каква точност!

— Аз съм сгодена.

Александър Козлов свъси вежди и погледът му се изостри.

— Годеница? — каза той. — Не бих повярвал!

— Защо?

— Защото нямате вид на влюбена.

Тя се попита дали трябва да се обиди, но после реши да се пошегува:

— Имам навик да крия чувствата си!

— А годеникът ви с какво се занимава?

Франсоаз заговори за Патрик нежно, но с известна въздържаност. Обаче всичко, което казваше за него, звучеше някак си фалшиво. Той не бе такъв, какъвто го описваше, нито на вид, нито по характер. Сковаваше я дори вниманието, с което Александър Козлов я слушаше. Тя замлъкна по средата на една мисъл.

— Разбирам — каза Александър Козлов, — той е момче с качества.

— Да.

— И има много шансове.