Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 75

— Изпълнена бе с вяра като малко момиче — уточни Александър Козлов. — Тя си представяше, че там я очаква нещо чудно хубаво!

— Вярата е била голямо щастие за нея!

— Може би за момент, но после?

— Как после?

Александър Козлов се спря. Беше без шапка, с ниско остригани коси над челото. Погледът му сякаш плуваше в развълнувани води.

— Ако животът не започва след смъртта, както тя си въобразяваше — каза той, — ако вместо нейния въображаем рай има, което е най-вероятно, само една голяма черна дупка, какво разочарование за нея! Измъчва ме мисълта, в това съм напълно уверен, че тя отиде на другия свят измамена. Измамена като дете, което са излъгали!

— Не започвате ли да си противоречите? Ако смятате, че майка ви е измамена, това значи, че и вие като всички християни допускате безсмъртието на душата…

— Никога не съм отричал това. Отричам обаче глупавите подробности, които някои се опитват да дадат за това безсмъртие. Щом като не знаят повече от мене, нека мълчат! Защо трябва да оплакваме неверника? Всъщност верующият трябва да бъде оплакван! Защото неверникът е готов на всички изненади, докато шансът на религиозния с натъпкан в главата катехизис е деветдесет на сто да страда, когато види истината. Майка ми страда, аз чувствувам това. Тя страда, задето е принудена да признае, че аз съм прав!

— Аз пък съм убедена, че тя не страда, че е щастлива и че ви гледа оттам, отгоре…

Франсоаз каза това, без да размишлява, така разпалено и искрено, че в същия миг се засрами.

— Колко сте мила! — каза Александър Козлов. — Спомняте ли си онази руска картина, окачена над дивана?

— Да, много добре.

— Вие също обичате навярно да рисувате небесата в синьо! Но това е свойствено за вашата възраст!

Вълнението на Франсоаз нарастваше. Тя се чувствуваше необикновено задъхана, бузите й бяха пламнали.

— В края на краищата — подхвана Александър Козлов — най-живият, най-ценният спомен, който ми остава от майка ми, е този пейзаж с неговото ужасно, невероятно лазурно небе!…

Франсоаз търсеше утешителни думи, но всичко, което искаше да каже, й се виждаше много банално.

— Да — каза най-после тя. — Аз съм уверена, че когато и да погледнете това небе, то ще ви възвръща желанието да живеете.

— Та аз не съм загубил желанието да живея, Франсоаз! — каза той.

За първи път я нарече на име. Тя закрачи и прошепва тихо:

— Толкова по-добре… Чувствувах ви толкова смазан, толкова тъжен…

— Тежко е да загубиш майка си! Но и това е част от човешката драма. Има смърт, любов, работа, съзерцаване на редки и красиви неща…

На другия бряг на реката Лувър издигаше благородната си фасада от сиви шуплести камъни, с прозорци, пламнали от лъчите на залязващото слънце. Александър Козлов направи широк жест, сякаш искаше да предложи на младото момиче и двореца, и реката, и небето. После се обърна и се вгледа внимателно в нея.

— Вие много добре напредвате в изучаването на руския език — каза той неочаквано с почти весел тон. — Каква професия сте си избрали?

— Още не зная. Преводачка в Министерството на външните работи може би… Всеки случай решила съм да работя. В наше време една жена, която не работи…