Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 74

— Благодаря ви, загдето дойдохте в църквата — каза той.

Тя се смути.

— Беше съвсем естествено!

— Не, не… беше… накратко, аз бях много трогнат.

Тя се озадачи от промяната, която така бързо стана в него. Сега, когато не бе пред учениците си, отново изглеждаше тъжен, измъчен, съсипан. Свършеше ли представлението, той сваляше маската си. Изпита желание да му помогне. Но какво можеше да се каже на един невярващ? Вървяха по улица „Сен Пер“.

— Искате ли да походим заедно? — прошепна тя.

— С удоволствие.

— Времето е толкова хубаво!

— Ще отидете ли някъде през великденската ваканция? — запита той след кратка пауза.

— Да, ще отида с родителите си в Лоаре, където имаме малка къщичка. А вие?

— О! Аз…

Той горчиво се усмихна. Тя се упрекна заради неуместния си въпрос. Вървейки един до друг, те слизаха към кея. Небето над града бе светло. Слънчеви лъчи се сипеха върху клоните на дърветата, покрити вече с наедрели, лъскави, но още заспали пъпки. Антикварите скучаеха пред откритите си сергии. Франсоаз чувствуваше, че трябва да заговори на Козлов за неговата скръб. Раната не заздравява, ако не се лекува.

— Вие бяхте много привързан към майка си, нали? — каза тя.

— Да. Но рядко я виждах. Струваше ми се, че няма какво повече да й кажа. А сега, когато я няма вече, питам се какво ще правя. Цялото ми детство отлетя наведнъж. Между майка ми и мене имаше толкова много спомени, които бяха скъпи само за нас двамата!…

Те останаха така няколко секунди, без да си говорят. После Александър Козлов въздъхна:

— Джобовете ми са пълни с монети, които вече нямат стойност.

Минувачите ги докосваха. Бързото движение на колите покрай тротоара замайваше младото момиче. „Излъгала съм се. Той е по-човечен, по-нежен, отколкото се показва“ — помисли си тя с радост. Една стръмна стълба водеше от парапета до брега. Те слязоха по стълбата, без да се уговарят. Долу бе тихо и спокойно като на село. Реката, сива и широка, течеше бавно, успокояващо. Някакво куче лаеше в привързаната до брега лодка.

— Майка ви съзнаваше ли, че е сериозно болна? — попита Франсоаз.

— В последно време да — каза той. — Но съвсем не се страхуваше. Тя бе много религиозна.

— А! Така ли? — каза Франсоаз, оживила се неочаквано.

Беше хвърлено мостче над пропастта, която тя бе считала за непреодолима.