Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 59

— Не е много оригинален — изръмжа Патрик. — Такива типове, които от надменност отричат бога, с лопата да ги ринеш.

— Той съвсем не е надменен!

— Е, тогава значи иска да измами другите, пък и себе си.

— Не, той е искрен, трагично искрен. Трябва да се запознаеш с него…

Тя хвана ръката му и допълни:

— Искам и ти да харесваш хората, които аз харесвам.

Той се усмихна благосклонно и не каза нито дума. Тя се вгледа в него и като по внушение видя Александър Козлов, обвит в дим, да говори, да говори… Колко лошо беше обзаведен! Кой ли се грижи за храната му? Колко трогателно бе, че мъж на такава възраст е толкова нежно привързан към майка си. Странен бе и контрастът между скептицизма във възгледите му и буйната пламенност, която проявяваше във всеки момент и за всичко. Това иронично държане, това неверие, това високомерие — дали не беше изява на скромност? За какво ли разговаря с Фредерик Масар сега, когато тя се намира тук в своята обичайна и спокойна среда на споделена любов? Патрик й подаде тетрадката си и попита:

— Искаш ли да ми зададеш няколко трудни въпроса? Например от страница 50 до страница 75.

Тетрадката класьор, подвързана с черно платно, дребният почерк на Патрик (той пишеше със зелено мастило), ръцете върху малката масичка — всичко това бе действителност, само това бе истината в света! Франсоаз почувствува, че е навлязла отново в правия път, след като се бе заблудила в пътеки, които не водеха наникъде. Обзе я жажда за любов.

— Хайде! — каза той. — Готов съм.

На първия въпрос, който му зададе, той отговори безпогрешно, дума по дума, както бе в записките. Виеше задоволство блестеше зад очилата му. Тя го похвали за добрата памет и продължи да го изпитва със старание и досада.

XII

Стиснал здраво стилото си, Жан-Марк записваше колкото се може по-бързо, но от време на време, увлечен от красноречието на професора, пропускаше някое изречение, за да долови следващата мисъл. Най-сетне трябваше да се примири, че изостава. В края на краищата дори и да му липсва някой параграф, ще намери връзката в циклозаписките. Даде си една минута отдих. Седнал на последния ред в амфитеатралната зала, той гледаше под себе си тази огромна маса правилно наредени глави. Сравняваше ги с кълбета вълнена прежда върху лавици. Колкото момчета, толкова и момичета. В пътеките бяха нахвърлени чанти, книги и мушами, навити на топки. Лекциите по гражданско право винаги привличаха много хора. Беше горещо, задушно. Изменен от високоговорителите, гласът на лектора звучеше пророчески:

— Същността на договора в съвременното френско право е съвсем различна от тая в римското право…

Долу, върху подиум от бял камък, зад огромна маса, подходяща за гуляи на Вагнерови герои, професорът по гражданско право Антоний Мериняк, дребен човек в черна тога с червена епитога, надигаше врат и повишаваше глас. Микрофонът върху тънката поставка бе зяпнал пред него като омагьосана змия. Електрическата светлина, която струеше от тавана, подчертаваше геометричния модернизъм на залата. Всичко в този факултет на улица „Асас“, където се четяха лекциите пред студентите от втора година, беше гигантско, изкуствено, необходимо и бездушно. Жан-Марк от сантименталност предпочиташе стария факултет с тъмните коридори и с прашните аули, където човек наистина чувствуваше, че принадлежи на утрешния свят. Дидие Копелен, седнал до него, се облегна назад и въздъхна: