Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 142
Анри Труайя
Измъкна се от леглото, събра дрехите си от един стол, облече се предпазливо, като продължаваше да наблюдава Александър Козлов. Когато вече закопчаваше блузата си, той се обърна и отхвърли завивките с конвулсивно движение на краката. Тя се стъписа полумъртва от страх: щеше да се събуди. Но не! С отвити гърди, с глава, килната встрани, той продължаваше да спи. Дишането му бе нормално като в среднощен сън. Франсоаз взе обувките си в ръце, полуотвори вратата и излезе навън.
На улицата я посрещна студена и мръсна утрин. Пълни сандъци с боклук бяха наредени пред затворените врати. Тя съзнаваше, че рано или късно ще се върне в обятията на Александър Козлов. И да иска, и да не иска, той бе нейната съдба. Но в момента тази мисъл я ужасяваше. Къде да отиде? Какво да направи? Един вкаменен свят се изправяше пред нея. В този огромен град нямаше нито едно същество, способно да я разбере и да й помогне. Намираше се в такова положение, сякаш бе се пробудила в някаква страна, чийто език не знаеше. Огледа се в стъклото на една витрина и видя лицето си — бледо, уморено, обезчестено. Познат й бе вече този жалък вид — от Жан-Марк. Колко жестока бе спрямо него, и изведнъж изпита лудо желание да го види. Тръгна с големи крачки по посока на улица „Асас“. Крачеше, тичаше и пак тръгваше бавно. За първи път отиваше в квартирата на брат си, но знаеше как ще я намери: Мадлен й бе обяснила; прясно боядисана в зелено врата, в дъното на един коридор…
Тя почука на вратата. Дълго мълчание. Сигурно още спеше. Почука отново. Нещо се размърда по пода. Бавно влачене на боси крака. Вратата се отвори. Жан-Марк се появи брадясал, със сънливи очи, загърнат в тъмносин халат. Като видя сестра си, той леко се отдръпна. Безсилна да промълви дори една дума, тя обви с ръце шията му и се отпусна на гърдите му. Дълбока въздишка я разтърси. Задавяше се в стенания, сякаш някаква невидима ръка притискаше главата й във вода. Жан-Марк със сила я отмести, за да я принуди да му покаже лицето си.
— Какво се е случило, Франсоаз? Говори! — каза той.
— Тази нощ не спах вкъщи — измърмори тя.
Изумлението, което прочете в очите на Жан-Марк, я накара да се съвземе. Сега вече не бе сама. Детската им стая изплува пред нея.
— Къде си била? — попита той.
— У Александър Козлов.
Той сви вежди и изръмжа:
— Козлов? Твоят преподавател?
— Да.
— И какво? С него ли спа?
— Да, Жан-Марк.
— Не е възможно! Ти не си направила това, Франсоаз! Ще отида да му счупя главата!
— Аз сама пожелах — каза тя.
Със свити юмруци Жан-Марк продължи мисълта си:
— Какъв мръсник! Но да, какъв мръсник!
— Не е мръсник, Жан-Марк. Той е мъж. Мъж като тебе. Обича ме…