Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 142

Измъкна се от леглото, събра дрехите си от един стол, облече се предпазливо, като продължаваше да наблюдава Александър Козлов. Когато вече закопчаваше блузата си, той се обърна и отхвърли завивките с конвулсивно движение на краката. Тя се стъписа полумъртва от страх: щеше да се събуди. Но не! С отвити гърди, с глава, килната встрани, той продължаваше да спи. Дишането му бе нормално като в среднощен сън. Франсоаз взе обувките си в ръце, полуотвори вратата и излезе навън.

На улицата я посрещна студена и мръсна утрин. Пълни сандъци с боклук бяха наредени пред затворените врати. Тя съзнаваше, че рано или късно ще се върне в обятията на Александър Козлов. И да иска, и да не иска, той бе нейната съдба. Но в момента тази мисъл я ужасяваше. Къде да отиде? Какво да направи? Един вкаменен свят се изправяше пред нея. В този огромен град нямаше нито едно същество, способно да я разбере и да й помогне. Намираше се в такова положение, сякаш бе се пробудила в някаква страна, чийто език не знаеше. Огледа се в стъклото на една витрина и видя лицето си — бледо, уморено, обезчестено. Познат й бе вече този жалък вид — от Жан-Марк. Колко жестока бе спрямо него, и изведнъж изпита лудо желание да го види. Тръгна с големи крачки по посока на улица „Асас“. Крачеше, тичаше и пак тръгваше бавно. За първи път отиваше в квартирата на брат си, но знаеше как ще я намери: Мадлен й бе обяснила; прясно боядисана в зелено врата, в дъното на един коридор…

Тя почука на вратата. Дълго мълчание. Сигурно още спеше. Почука отново. Нещо се размърда по пода. Бавно влачене на боси крака. Вратата се отвори. Жан-Марк се появи брадясал, със сънливи очи, загърнат в тъмносин халат. Като видя сестра си, той леко се отдръпна. Безсилна да промълви дори една дума, тя обви с ръце шията му и се отпусна на гърдите му. Дълбока въздишка я разтърси. Задавяше се в стенания, сякаш някаква невидима ръка притискаше главата й във вода. Жан-Марк със сила я отмести, за да я принуди да му покаже лицето си.

— Какво се е случило, Франсоаз? Говори! — каза той.

— Тази нощ не спах вкъщи — измърмори тя.

Изумлението, което прочете в очите на Жан-Марк, я накара да се съвземе. Сега вече не бе сама. Детската им стая изплува пред нея.

— Къде си била? — попита той.

— У Александър Козлов.

Той сви вежди и изръмжа:

— Козлов? Твоят преподавател?

— Да.

— И какво? С него ли спа?

— Да, Жан-Марк.

— Не е възможно! Ти не си направила това, Франсоаз! Ще отида да му счупя главата!

— Аз сама пожелах — каза тя.

Със свити юмруци Жан-Марк продължи мисълта си:

— Какъв мръсник! Но да, какъв мръсник!

— Не е мръсник, Жан-Марк. Той е мъж. Мъж като тебе. Обича ме…