Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 144

— Бедната ми Франсоаз! — промълви той с тъжна усмивка. — Ах, може да се каже, че ти и аз сме „неспособни да направим и три крачки, без да си счупим главите“…

Той каза тия думи с провинциален акцент така, както говореше една от слугините им — старата Албертин, която ги хокаше в детството им. С поклащане на глава Франсоаз поздрави този спомен от миналото. Беше се поуспокоила, макар че гърлото й бе задавено от сълзи, а сърцето й отмаляло от болка.

— Татко и Карол сигурно са полудели, загдето не си се прибрала снощи — подзе Жан-Марк.

— Бъди спокоен — отвърна Франсоаз. — Казах на Карол, че ще спя у мама.

— Но сега ще се прибереш ли вкъщи?

— Не. Не бих могла. Ненавиждам Карол. Да живея между нея и татко — това не е по силите ми. А най-вече сега…

Той се разтревожи.

— Слушай, Франсоаз… Не бива да постъпваш така!… Трябва на всяка цена да се върнеш на улица „Бонапарт“… В противен случай ще избухне скандал, обясненията няма да имат край…

Навярно той се опасяваше, че сестра му, така разгневена, ще разкрие връзките му с Карол. Милият Жан-Марк! Колко е жалък в любовта си! А и как тя му прилича!

— Не се тревожи — каза Франсоаз. — Ще отида да живея при мама.

Тя самата не разбра как й дойде тази идея. Но още като изрече думите, изпита такава радост, каквато бликва изведнъж при случайно решаване на задача, над която човек дълго време се е измъчвал. Сега всичко се изясняваше, всичко се нареждаше в главата й.

— Татко никога няма да се съгласи! — каза Жан-Марк.

— Ще се съгласи! Карол ще успее да го убеди. Тази комбинация ще улесни толкова много и самата нея, че тя ще бъде на моя страна, поне този път!

Той размисли с набръчкано чело и прошепна:

— Искам да ти кажа нещо за Карол… Ти не я познаваш добре… Съвсем не е такава, каквато си я представяш…

Франсоаз стана и целуна брат си. В тази буря с всички нейни перипетии все пак й бе останало нещо: здравата опора на Жан-Марк, който бе почти на нейната възраст й, чиито корени бяха дълбоко забити в семейната почва.

Той погледна часовника си.

— По дяволите! Седем и четиридесет! Имам лекция в осем и половина. Време е да се приготвя!

— Няма ли да те безпокоя, ако остана за малко тук? — попита тя.

— Напротив! Почини си. Ще се върна към единадесет и половина часа. Ще обядваме ли заедно?

— Не, Жан-Марк. Трябва да отида при мама тази сутрин; ще обядвам с нея.

— В такъв случай кога ще те видя?

— Привечер към пет часа, искаш ли?

Той направи гримаса.

— Не, тази вечер няма да мога. Уча с един приятел.

Тя се усъмни, че той има среща с Карол. И то тук без съмнение. Сдържа се да не изкаже възмущението си. Но нали нямаше вече право да обвинява.

— А утре по обед свободен ли си? — попита тя.

— Чудесно! Мини да ме вземеш към дванадесет и половина. Ще те заведа в една чудесна пицария, която наскоро откриха на площад „Монж“. Там ще се натъпчем като царе почти без пари…

Той изчезна зад паравана и тя чу как започна да се мие под душа. Съвсем изтощена събу обущата си, изтегна се на леглото и заби глава във възглавницата. Почувствува миризмата на брат си. Нервите й се отпуснаха. Много мисли, несвързани една с друга, изпълниха главата й. Когато Жан-Марк застана пред нея напълно облечен, тя вече бе заспала. Той я изгледа, усмихна се и излезе от стаята на пръсти.