Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 143

Жан-Марк направи рязък жест с ръката си.

— Този стар тип!…

— На тридесет и две години е.

— Точно затова!

— А Карол? — каза тя.

Той замълча една секунда, после отвърна шеговито:

— Карол е друго нещо… Тя е жена… й то хубава жена…

— Той също е хубав!

Жан-Марк разтвори широко очи от учудване.

— Такъв ли го намираш? — измърмори той.

И като хвана ръцете на сестра си, той я принуди да седне до него върху разстланото легло.

— Слушай, драга — заговори й той нежно, — направила си голяма глупост, но всички момичета, които познавам, са минали, кажи-речи, по този път! Ти, ти беше изключение! Като те гледах как живееш, чудех се за какво всъщност си създадена. Откровено казано, няма защо да се отчайваш. Сега е необходимо да се съвземеш. Този тип навярно няма намерение да се ожени за тебе, пък и не бих желал да те видя залепена за него.

Тя го гледаше напрегнато през насълзените си очи и каза:

— Но аз го обичам, Жан-Марк. Обичам го така, както ти обичаш Карол!

И пак започна да стене. Хълцаше от умора, нерви, мъка и отвращение. Той взе една кърпа, потопи я във вода и започна да бърше с нея лицето й. Старанието му да я утеши я обърка още повече. Под ласките на мократа кърпа тя отваряше уста и като се задъхваше от болка в гърдите, говореше, говореше с едва доловим глас:

— Не, Жан-Марк… Не трябва да искаш от мене да го оставя… Не ще мога… Така, както и ти няма да оставиш Карол, ако те помоля… Към тебе бях несправедлива, груба… Тогава не можех да те разбера… Колко си нещастен! Прости ми…

— Ще млъкнеш ли! — каза той, като седна върху леглото и я привлече несръчно в обятията си.

Тя си спомни за една бурна нощ, която бяха прекарали така — и трите деца притиснати едно към друго. Сега, като мърдаше главата си, една необръсната брада жулеше бузата й.

— Страшно е това, което се случи на тебе и на мене — въздъхна тя. — Срам ме е! Защо бог позволи? Нищо не можем да направим един за друг! Ние с тебе остаряхме! Минахме в редицата на големите! И станахме гадни като тях.

— Не говори толкова, Франсоаз! — каза той. — Остави… Почини си…

— Гадни! Жалки, Жан-Марк, няма друга дума! Не може ли да навлезеш в годините, без да се похабиш? Бях сигурна, че съм защитена! Обичах едно момче… Патрик… Не го познаваш… Ах, ако беше го видял вкъщи, оня ден… Исках да се омъжа за него и след пет години, когато завършим учението си… И ето… Утре ще му кажа… Аз съм длъжна да му кажа истината, мръсната истина!…

— Била си влюбена в това момче, а пък аз да не зная! — каза Жан-Марк. — Просто невероятно!

— Обичах го много, но не бях влюбена, защото е съществувал Александър Козлов!…

Тя се сви надве с отпуснати рамене. Като не знаеше какво повече да направи и да каже пред това женско страдание, Жан-Марк започна да гали косите й. Ръката му се спусна по пламтящата й буза.

— Добре ми е при тебе — каза тя.

Мълчаха дълго време. После Жан-Марк леко се отдръпна и прошепна: „Позволяваш ли?“, запали цигара и стана. Димът на цигарата изпълни стаята. Франсоаз отново помисли за Александър Козлов. Той навярно се е събудил, търси я и се безпокои. Любовен порив я обзе. Надигна глава и видя пред себе си Жан-Марк — прав с боси крака и ръце, пъхнати в джобовете на тъмносиния халат.