Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 141

Тя се отдалечи от къщата и застана на ъгъла на улица „Варен“. Един полицай регулираше движението на това кръстовище. Започна да разглежда витрините. Десет крачки вдясно, десет крачки вляво и запомни всички стоки в този сектор. После разшири кръга на своя обход. Движеше се от аптеката до колбасарницата. Но на всеки две секунди погледът й се отправяше към входа на квартирата. Нямаше да го пропусне. Мина един час. Главата й тежеше от мисли. Изморяваше я потокът от непознати хора. Беше обаче уверена, че е способна да чака още дълго време. Много дълго време. Цяла нощ, ако трябва… Свечеряваше се. Отсреща светна един прозорец, после друг.

Изведнъж Франсоаз подскочи от радост. Сред многото минувачи най-после и той. Вървеше угрижен, погълнат от мислите си, с вестник под мишница и с половин хлебче в ръка. За какво ли мислеше?

Видя го как изчезна във входа. Пресметна времето, за което ще се изкачи по стълбите, почака още пет минути и влезе в къщата. Този път, щом позвъня, чу да се приближават стъпки. И в същия момент, необяснимо защо, тя се изплаши, поиска да избяга. Но краката й се бяха вдървили. Сърцето й биеше силно. Вратата се отвори пред нея.

— Франсоаз, какво се е случило? — каза Александър Козлов.

— Не можах да чакам до утре — прошепна тя.

Той се усмихна, хвана я за двете ръце и я въведе.

XXIV

Бледа светлина проникна през лошо спуснатите пердета. Франсоаз протегна ръка, напипа ръчния си часовник до крака на дивана, надигна го до очите си, като се мъчеше да не мърда тялото си: пет часът и двадесет минути. Александър Козлов спеше до нея с полуотворена уста и с неподвижни крайници, сякаш бе удушен. Но от този труп лъхаше приятна топлина. Едната му ръка бе отпусната върху голото бедро на младото момиче. Тя си припомни какво бе станало и отново почувствува отвращение. Не можеше да разбере как толкова ласкави погледи и толкова пламенни думи могат да доведат до това състояние, до това хъркане и до тази мръсотия в самата нея. Тя бе вярвала, че любовта ще я приближи до бога, а сега се чувствуваше приравнена с животните. Можеше ли пак да уважава себе си след това падение? А Александър Козлов изглеждаше така щастлив от удоволствието, което изпита с нея! Той, сериозният мъж, с интереси към най-важните проблеми!… Как е възможно? Беше започнал да й говори на ти. Беше й благодарил. Поискал й бе прошка. Казал й бе: „Не се страхувай… Ще бъдеш щастлива, обещавам ти…“ Тя напразно си повтаряше тия думи — те не й връщаха нито гордостта, нито надеждата, навяваха й смъртна тъга. Това щастие съвсем не й подхождаше, то я бе обезличило. Нещо преливаше от сърцето й; от очите й течаха сълзи по бузите, в устата й, размекната и горчива. Не можеше да се въздържи. Скри лице в ръцете си, после с върха на пръстите си погали голите си рамене. Стана й неприятно от допира със собствената й плът, гладка, топла и удовлетворена. Спомни си за несъзнателното гърчене на крайниците си и стисна зъби. Каква мръсотия! И от тази срамна гимнастика, ако бог пожелае, се ражда дете! Как да си обясни това? Как да възприеме този факт? Всеки случай бог не одобрява това, което бе извършила. Иначе и душата й щеше да бъде удовлетворена като тялото. Бе извършила престъпление срещу себе си и срещу бога.