Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 139

Най-после Александър Козлов си отиде. Франсоаз с облекчение затвори вратата след него. Тя се готвеше да тръгне към стаята си, когато Карол я заговори.

— Следващия път, ако си сама, съветвам те да вземеш урока си по руски в хола.

— Защо? — попита Франсоаз раздразнено.

— Защото не е много прилично да приемаш този човек в стаята си!

Гневът заслепи Франсоаз.

— Най-малко ти трябва да ми даваш уроци по благоприличие! — каза тя.

Устните на Карол незабележимо трепнаха, преди да възвърнат усмивката си:

— Навярно с нещо си се провинила, за да бъдеш толкова нахална!

— Не съм се провинила!… Знаеш много добре!… Но ти… ти…

— Аз ли?

— След това, което направи, трябва само да мълчиш в тази къща!

Франсоаз никога не би повярвала, че е способна да каже толкова дръзки думи. Зарадва се, че можа да затвори устата на мащехата си. А това бе само начало. Изгаряше от желание да й отмъсти. Обаче Карол след миг мълчание отвърна бавно:

— Всъщност ти ще мълчиш, Франсоаз, и то толкова дълго, колкото е необходимо.

Тя се бе облегнала небрежно върху конзолата на коридора. Лицето й беше съвсем спокойно. Франсоаз поиска да й отговори със същия тон, но вече не знаеше какво да каже, изгледа я злобно, побягна, затвори се в стаята си и се просна по корем напреко на леглото. Какво ставаше в живота й? За няколко минути тя бе се превърнала в жена с остри лапи, способна да се брани и да напада. Яростта и любовта бушуваха в нея едновременно с такава сила, че не можеше да овладее мислите си. Някакво необикновено събитие трябваше да ознаменува това пробуждане. Надигнала се на лакти, тя се вгледа внимателно във фотьойла, на който Александър Козлов бе седял, в килима, по който той бе стъпвал с големи и нервни крачки, в пепелника, където бе останала недопушената му цигара. Защо го бе пуснала да си отиде? Да чака до утре, в пет часа? Това бе абсурдно. Нямаше нужда от срокове, за да разбере, че го обича с цялото си сърце! Впрочем не можеше повече да живее в тази къща, управлявана от Карол. Да я срещне отново пак тази вечер на масата, да я гледа как се усмихва и бърбори с баща й, сякаш нищо не бе се случило! Не, хиляди пъти не! Чашата бе преляла. Изведнъж скочи. В главата й вилнееше буря. Оправи косата си пред огледалото, излезе от стаята, премина през празния хол и почука на вратата на мащехата си.