Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 137
Анри Труайя
Седнал в един фотьойл, протегнал леко крака и надигнал рамене, Александър Козлов пушеше цигара и прелистваше една малка книжка със сини корици. Тя бе отворила тетрадката и приготвила стилото си. Обикновено той диктуваше малък текст и караше Франсоаз или Мирел да го прочете и преведе. Този път каза, че тъй като избраният от него текст е труден, ще го прочете най-напред на висок глас. Беше стихотворението на Пушкин „Пророк“. Франсоаз искаше да го изненада със старанието си и се съсредоточи. Гласът на Александър Козлов, сериозен и бавен, я завладя напълно. Стиховете, които декламираше, навярно бяха много трудни за един студент от първа година, защото отначало тя не можа да ги разбере. Долавяше тук-там по някоя дума, но общият смисъл й убягваше. Отказала се от превода, тя съсредоточи вниманието си само върху движението на устните му. Беше ли хубав, или грозен? Това нямаше никакво значение. Със своето измъчено лице, с блестящите си зеници, с грубите си жестове той властваше отвъд грозното и красивото. Непринуденото му държане се потвърждаваше дори от облеклото. Сиво поло, над него кафяво сако от груб вълнен плат, леки мокасини… Пушеше много като леля Маду. В пепелника димеше цигара, която бе оставил, за да прочете стиховете. Франсоаз би искала това стихотворение на Пушкин да бъде много дълго, за да слуша с часове как Александър Козлов говори руски, без да е задължена да му отговаря. Изведнъж си спомни една мисъл на леля Маду: „А сега не трябва да се влюбваш в някой по-добър!“ Леля Маду е много романтична — това е една от слабостите на нейната епоха. Александър Козлов млъкна и Франсоаз политна в някаква пропаст.
— Разбрахте ли в общи линии смисъла? — попита той, като стана.
— Не, признавам си — измърмори тя и лицето й пламна.
— Много трудно ли ви се видя?
— Да…
— Няма да ви диктувам „Пророкът“, но ще се помъча да ви го обясня. Това е едно от най-хубавите стихотворения на Пушкин. Написал го е през 1826 година, по времето, когато е бил още на заточение в имението си в Михайловское. Цар Николай I, който тогава се възкачил на трона, отишъл да го види.
Отново Франсоаз не слушаше Александър Козлов. С широко отворени очи тя бе отлетяла някъде.
— Какво има, Франсоаз? — попита той нежно.
Тя изтръпна:
— Но… нищо…
Почувствува по лицето си бавното и съсредоточено движение на погледа му. Той я опипваше точка по точка: косата, очите, устата, брадата. Беше приятно и същевременно страшно.
— Наблюдавам ви — каза той. — Вие не сте тук…
Той хвана ръката на младото момиче. Контактът я смути. Секундите минаваха, без да може да се съвземе, смущението й ставаше по-силно. Когато отвори уста, мълчанието, което така дълго ги бе притискало, придаде страшна тежест на думите му:
— Франсоаз, малката ми Франсоаз, вие започвате опасна игра! — каза той, като се усмихна.
— Но не… Никаква игра!
— Значи нещо още по-сериозно!
Без да престава да я гледа, той се наведе над нея и хвана главата й. С ушите си, притиснати от двете топли длани, тя чу как в главата й нахлува грохот на морски прилив. Александър Козлов разклати това изумено лице. Един тежък поглед потъваше в нея като камък, който се спуска към дъното на водата. Като завъртя главата си наляво и надясно, тя се отскубна и едва докосна с устните си края на двете ръце, които я бяха пленили. Лъх на мъжка кожа и на тютюн проникна в мозъка й. Надигната сякаш от мощна вълна, тя се изправи на краката си. Столът, който блъсна, падна с шум зад нея. Някаква външна сила я тласкаше. Една крачка напред и бе до мъжките гърди. Притисна се нежно. Острият плат на сакото одраска бузите й. Две ръце я обгърнаха. С лице, скрито в рамото на Александър Козлов, тя не виждаше нищо, задържаше дишането си и чакаше, обзета от радост и от ужас. Една хладна уста се долепи до слепоочието й. Колко бе хубаво. Би се свлякла на земята, ако не бе силният обръч, който я придържаше права. Никаква друга целувка. След дълъг миг Александър Козлов отпусна ръцете си. Освободена, тя се отдръпна от него смутена. Той й се усмихна отдалече с нежна тъга. Тя не можа да разбере.