Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 136

— Уверена съм, че ще хвърлят писмото ти в коша!

— В такъв случай ще отида лично при директора. Ще вися с часове в чакалнята и накрая той ще ме приеме…

Тя му върна писмото.

— След всичко това имаш право може би.

— Ще ми го препишеш ли на машина?

— Не сега. Ще имам урок…

— Добре — каза той. — При това положение оттеглям се в покоите си! Позволяваш ли да взема машината? Няма да го напиша така хубаво като тебе, но карай да върви!

Той взе пишещата машина и излезе от стаята й, като си подсвиркваше. Тя веднага се спусна към огледалото: бе забравила да се среше. Очевидно косата й се бе слегнала, а лицето й бе болнаво бледо. Беше пет часът без двадесет минути! Среса се и напудри носа и страните си. Въртеше главата си наляво и надясно, искаше й се да се види красива, а всъщност й се плачеше. За първи път щеше да има урок сама с Александър Козлов. Какъв необикновен човек! На три пъти тя бе излизала с него след това събиране на приятелите й вкъщи. При всяка от разходките им след лекциите й се виждаше все по-загадъчен. Вървяха един до друг по кея, той се спираше пред антикварите, за да прелисти някоя стара книга, взираше се в лодките и корабчетата по реката, говореше за смъртта, за политиката, за изкуството, за положителните науки. После изведнъж се отпускаше, вдетиняваше се, започваше да твърди, че няма по-голяма литература от „Никелираните крака“ или от „Арсен Люпен“, възхищаваше се на каубойските филми, мечтаеше за една голяма наденица, полята с бира. В такива моменти на Франсоаз й се струваше, че той е на възрастта на Даниел. Но това настроение не траеше дълго. Веднага след това отново я въвличаше във водовъртежа на размишленията си. Какъвто и въпрос да засягаше, винаги забравяше това, което други бяха казали преди него. Това пренебрегване на авторитетите придаваше на мислите му искреност и необикновена сила. Мразеше социалните противоречия, йерархията, униформите, условностите, традициите, законите, брака, благородническите титли. Можеше да вземе държавния си изпит и да стане професор, но не държеше на това. Впрочем тя знаеше, че като преподавател в Института за източни езици е много слабо платен. Едва ли работата му като преводач в няколко издателства можеше да му подобри положението. Той имаше малки нужди и още по-малки амбиции. Не живееше за материални блага. Казваше на Франсоаз, че за него тя е един непознат свят, една недостижима планета със загадъчни закони; заклеваше я да запази това, което бе най-ценно в нея — откровеността, независимостта, непринудеността си. Като го слушаше, тя си представяше, че е станала важна персона. Той й разкриваше нейната личност, вдъхваше й самочувствие… Звънецът я разтърси от главата до петите. Той е!

Тя стигна с подкосени крака до антрето в момента, когато Александър Козлов подаваше пардесюто си на Мерседес.

— Отчаяна съм! — каза тя. — Мирел Борделе е на легло. Няма да дойде…

Те размениха банални думи относно болестта на Мирел и изведнъж на Франсоаз й се стори, че са в неговата стая, пред работната му маса, сред неговите книги, дреболии и спомени; обзе я такова щастие, че дори не помисли да си обясни причината.