Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 13

— Именно! Може ли човек да има вяра?

— Пък най-сетне, Маду, това е нещо, признато за общественополезно!

— Ти ще трябва да пътуващ сам, да изкарваш прехраната си, като работиш, да спиш Бог знае къде…

— Ще имам препоръчителни писма!

Тя го изгледа крадешком. Беше израснал още през тия три месеца, откакто не го бе виждала. Дълго, кокалесто тяло, детска глава, от която ехтеше мъжки глас. Едва бяха се върнали с Франсоаз, и той я завлече в своята бърлога. Искаше да й говори насаме. Какъв хамбар е тази стая, разположена в дъното на апартамента, зад помещението за прислугата. Даниел я беше наредил и украсил със самочувствието на познавач. Стените бяха боядисани в червено, а таванът в черно. Масата бе отрупана с книжа; един шкаф без врати пращеше от стари книги; на етажерката бяха наредени железни копия, пъстроцветни камъни, статуетки от слонова кост, негърски талисмани; карта на Африка висеше на вратата; над леглото бе поставена голяма цветна картина, изобразяваща негърка с поднос в ръце, гола, царствена, с коса на плитка и с гърди, щръкнали като снаряди; за осветление — стилизирана факла с никелирана поставка и лампион риба луна, увиснал на тавана; китара в ъгъла (защо? Даниел не знаеше да свири на китара); грамофон, скрит в бамбукова кутия, лееше тихо някаква дрезгава, тъжна и отривиста мелодия, навярно негърска ритуална песен, която сякаш идваше от много далече.

— Я спри тази дивотия! — каза Мадлен.

— Не я ли харесваш?

— Пречи ми да мисля.

Даниел опули очи от учудване.

— Чудно! На мене пък ми помага. Работя винаги с музика.

— И затова резултатите не са толкова добри!

— Как! Завършвам средно образование!

Той спря грамофона. В настъпилата тишина Мадлен прецени по-добре отговорността, която щеше да поеме. Наистина идеята да подкрепи племенника си пред своя брат я въодушевяваше, но не чак дотам, че да пренебрегне рисковете на това приключение.

— Ами ако се разболееш каза тя. — Дизентерията…

— Да, да! — закиска се Даниел. — Ами змиите, скорпионите, мухата цеце!… Наистина не мога да те позная, Маду. Когато бях малък, ти ме водеше със себе си на къмпинг в гората Фонтенбло. Караше ме да мъкна тежки раници, да се къпя в студена вода, да сека дърва… Ти дори би запалила храсталаците само заради удоволствието да ме научиш как се гаси такъв пожар.

Мадлен се усмихна през Дима на цигарата си. Спомените на Даниел за техните скитания в края на седмицата я разнежиха. Припомни си нощите в палатката, събужданията на разсъмване, готвенето на примус… По това време той беше на седем-осем години… И оттогава никога вече… Отначало тя разчиташе, че след втория си брак Филип ще я помоли да продължи да се грижи за възпитанието на децата. Но не! Той пожела Карол (тогава още тя се наричаше просто Шарлот) да осъзнае напълно ролята си на съпруга и сама да поеме ръководството на къщата.

— Видя ли? — попита Даниел.

Той й показваше с пръст снимка, забодена на стената: беше Мадлен, млада, стройна („Тогава сигурно съм тежала 55 кила!“), в шорти и със спортна блуза пред една палатка; до бедрото си тя притискаше хлапак с мръсни колене и с обгоряло от слънцето лице: Даниел; зад тях стоеше несръчно, свито момиченце: Франсоаз; Жан-Марк не се виждаше. Може би той беше правил снимката.