Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 14

— Имам ли такъв вид сега? — попита Мадлен.

— Сега си по-хубава — призна Даниел.

— Така ли ме намираш?

— Да… По-солидна си…

Тя се засмя и се загледа в друга снимка, поставена точно под нейната: едно бледичко младо момиче, крачещо по улицата с книга подръка.

— А тази коя е? — попита тя.

— Даниела Совело, една приятелка — отвърна той нехайно.

Докато тя разглеждаше другите снимки — шампиони по бокс и колоездачи, — той се върна боязливо на главния въпрос:

— Значи, Маду, мога да разчитам на тебе?

Тя въздъхна с облекчение. Би ли могла да не изпълни някога молбата на Даниел? Цигарата бе изпушена. Потърси с очи пепелник, за да я изгаси.

— Ето — подаде й Даниел една тенекиена кутия.

Тя изгаси цигарата и се загледа в пръстите си, пожълтели от тютюна. Изправен над нея, Даниел чакаше със загрижено лице.

— Добре — каза тя. — Ще говоря с баща ти.

Той я зацелува буйно.

— Ти си прекрасна! С твоя помощ, уверен съм, всичко ще се нареди! Искаш ли да ти покажа маршрута си?

Двамата се наведоха над атласа, но Франсоаз влезе и ги прекъсна: Карол ги чакала в хола. Даниел изръмжа недоволно, загдето нямал възможност да бъде спокоен дори десет минути в тази къща, оправи с пръсти вместо с гребен косата си и тръгна подир сестра си и леля си. След като затвори добре вратата на стаята си, той залепи една хартийка между бравата и рамката.

— Само така — каза той — съм сигурен, че никой няма да дойде да тършува й стаята ми, докато ме няма.

— Кой ли пък ще дойде да тършува у тебе? — каза Франсоаз. — Твоето безредие никого не интересува.

— Ами! — каза той. — Уверен съм, че Агнес ми задига марки, за да ги пробутва на хлапето си.

— Бедната Агнес… как можеш?

Те поспориха малко, така, по навик. Вратата на хола беше отворена. Тук отвсякъде лъхаше студенина — като се почне от светлорозовите копринени тапети и се стигне до скъпите и добре поддържани мебели Луи XV. Всичко бе поставено на мястото си. Живот, скован сякаш във витрина. Карол по навик беше в бледосин домашен пеньоар с широки ръкави.

— Ще ме извините, загдето ви посрещам неглиже — каза тя. — Но просто съм съсипана, когато се прибирам вечер.

Всъщност тя имаше отпочинал вид и навярно само от желание да се харесва се обличаше така. С безпристрастие Мадлен се възхити на това стройно тяло, на тази малка котешка глава със заострена муцуна, на тази късо подстригана коса и тези сиви очи, в чието изражение, малко уморено и разсеяно, не липсваше чар. Макар че не беше в пълния смисъл на думата красива, съвсем естествено бе да се предполага, че именно тя е съблазнила Филип. Освен това тя бе на тридесет и две години, а той на четиридесет и пет.

— Аз трябва да се извиня — каза Мадлен. — Пристигам, без да предупредя…

— Но, Мадлен, вие сте у дома си! — каза Карол. — Всички се радваме, че ви виждаме. Наредих да приготвят стаята ви…​

Настръхнала изведнъж, Мадлен възрази: