Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 125

— Което значи, че сега вече има нещо! — отвърна тя бързо.

Той загуби самообладанието си:

— Но не! Не повече, отколкото преди! Идиотска история! Франсоаз си е загубила ума…

— Тя ви е видяла, Жан-Марк!

— Видяла! Видяла! Какво значи това? Дори да допуснем, че съм се самозабравил за един миг… И наистина е така! Самозабравих се!… И Франсоаз влезе в този момент!…

Докато той говореше, Мадлен разглеждаше стаята. Уверена бе, че Карол е минала оттук; тя е поставила тази кръгла масичка до прозореца; тя е избрала този кремав цвят на пердетата; тя е купила тези простички гравюри. На облегалото на един стол висеше женски шал с пожълтели листа и пъстри пера, подарък от Мадлен на Карол. Тя стана с цигарата в уста и се приближи бавно към това цветно петно.

— Помъчих се да обясня на Франсоаз какво бе се случило — продължи Жан-Марк, — но тя запуши ушите си. В края на краищата аз съм много доволен, че си дошла, защото поне ти ще успееш да я вразумиш. Трябва на всяка цена да се отучи от навика си да прави драми от всичко!

Мадлен надигна шала с върха на пръстите си и каза със спокоен глас:

— А това, Жан-Марк — това не е ли драма?

Той сви вежди и в очите му се появи леко колебание.

— Какво? — измърмори той. — Карол бе тук! Истина е! Помогна ми да се устроя.

Мадлен остави шала да падне върху стола.

— За глупачка ли ме вземаш?

При тия думи той си пое дъх дълбоко, навярно за да овладее гнева си. И със сериозен и решителен вид направи крачка към нея.

— Обичам те безкрайно, Мадлен — каза той. — За мене ти си повече от майка, но не искам да се ровиш в моя мъжки интимен живот.

— Страх те е да не изцапам ръцете си? — извика тя.

Той надигна рамене. Тя смачка угарката си в пепелника. Пръстите й трепереха.

— Жан-Марк, не зная дали ясно съзнаваш какво правиш. Но това е просто недостойно! Моля те да се опомниш! Ще скъсаш с Карол!

— Това — каза той, като я гледаше студено — няма да стане.

Грозна, отпусната гримаса обезобрази лицето му. Изведнъж той заприлича на разгневен дванадесетгодишен хлапак, който се ежи. Толкова й дожаля за него, че й се искаше да заплаче. Ах, Карол добре беше го обработила! Като потискаше чувствата, които я обзеха и застрашаваха да я обезоръжат, тя процеди през зъби:

— Ти си малък мръсник! Той избухна:

— Е, добре! Да, аз съм малък мръсник! Дори голям мръсник! Но това малко ме интересува! Аз съм у дома си! Имам право да върша каквото си искам. Махни се!

— Наистина ли искаш да си отида? — попита тя нежно.

— Искам да си отидеш и кракът ти никога вече да не стъпи тук!

Тя разбра, че ако настоява, ще го разгневи повече. Още като дете той бе изпадал в такива нервни кризи. Най-добре бе да остави бурята да премине.

— Ако почувствуваш нужда от мене… — каза тя, като се запъти към вратата.

— Никога няма да имам нужда от тебе! Нито от тебе, нито от някой друг! Махай се! Но махай се де! Какво още търсиш тук? Най-сетне ще ме подлудите вие всички!

Тя излезе, подгонена от крясъците му. По стълбите усети голяма умора. Нетактично ли бе постъпила? Да, безспорно. Във всеки случай не бе успяла с мисията си. Само с големи усилия можеше да изтръгне Жан-Марк от Карол, мислеше си тя. Не беше още видяла Франсоаз, откакто бе пристигнала, но по телефона бяха се уговорили да се срещнат в шест часа в хотел „Моне“. Да й каже ли, че се е виждала с Жан-Марк? Всичко ще зависи от насоката, в която ще се поведе разговорът им. Съжаляваше, че е оставила колата си в гаража. Жан-Марк живееше по-далече от улица „Бонапарт“, отколкото бе предполагала. Тръгна право напред с войнишки крачки.