Читать «Проектът» онлайн - страница 39

— Само веднъж — отвърна Тенисън. — Преди много време.

— Вие знаете, разбира се — продължи роботът, — че самите ние произлизаме от Земята. Връзките ни с планетата-майка отдавна са разрушени, ала ние тачим историческото наследство. Бихте ли ми казали, сър, дали някога сте стъпвали на Земята?

— Не, не сам. Малко човешки същества са го правили.

— Е, добре — рече роботът, — просто ми хрумна да попитам. Той отряза една роза с дълга дръжка и я подаде на Тенисън.

— Моля, сър — рече той, — приемете от мен късче от древната Земя.

12.

Кардинал Теодосий приличаше на дребен мъж, навлечен в огромна морава роба, която обгръщаше фигурата му. Ала металният блясък на лицето му, изпод алената, плътно прилепнала към темето шапчица, издаваше, че е робот. Макар че, рече си Джил Робъртс, думата „издаваше“ не е точна. Кардинал Теодосий — или който и да било от подобните нему — не се опитваше да се представи за човешко същество. Може би, помисли си тя, те се гордеят, че са роботи. Ако онова, което бяха постигнали тук, в Края на Нищото, бе мярка за уменията и способностите им, те наистина имаха основание да бъдат горди.

Служителят, който я придружи до кабинета на кардинала, сега затвори вратата зад нея, изправи широкия си гръб до вратата и застана с разкрачени крака, скрил ръце зад гърба си. Кабинетът беше мрачен, една-единствена свещ гореше върху писалището, зад което седеше кардиналът. Защо пък свещ, зачуди се тя. След като разполагаха с електрическо осветление, защо му бе притрябвала свещ? Може би е част от интериора, реши тя. Въпреки че той бе доста претрупан.

Червени и златисти драперии скриваха стените и ако имаше прозорци, те също бяха покрити със завеси. Подът бе застлан с килим, може би също червен, макар че не можеше да бъде сигурна. На слабата светлина й се струваше, че е черен. Кой ли пък би избрал черен килим? Мебелите бяха поставени безредно, ала в мрака изглеждаха като притаени, задремали чудовища, които всеки момент могат да протегнат лапите си и да се събудят.

Тя бавно тръгна към кардинала, като се опитваше да си припомни изискванията на протокола, за които я бяха инструктирали следобеда. „Коленичи, за да целунеш пръстена му, не се изправяй, докато не те повдигне той, после не сядай, докато не те покани. Обръщай се към него с «Ваше Преосвещенство», макар че след първия поздрав само «Ваша Светлост» ще бъде достатъчно, ако желаеш да използваш по-кратката форма…“ Може би имаше още неща, но дори и да бяха задължителни, те й убягваха. Ще се справя, окуражи се тя. Беше преживявала и по-лоши ситуации в миналото. Пък и какво значение имаше това? Ако направеше грешка и нарушеше етикета, вероятно щеше да бъде извинена. В края на краищата щяха да си рекат, че не е нищо повече от глупава кучка, която с нищо не ги застрашава.

Тя се движеше бавно, като се надяваше, че това издава в известен смисъл достойнство, макар че се съмняваше в това. По-вероятно беше кардиналът да го припише на факта, че жената трепери като лист от страх. Ала Джил не трепереше. Този робот-кардинал в някакъв неизвестен свят в края на Галактиката, означаваше твърде малко за нея. Кардиналът седеше безмълвно, очакваше я, вероятно се опитваше да прецени що за човек е, докато тя прекосяваше стаята. Джил стигна на около три крачки от него и спря. След като коленичи, кардиналът протегна ръка. Ето го пръстенът, помисли си Джил. Целуна го. Той отдръпна ръката си и й направи знак да се изправи. Тя го стори.