Читать «Проектът» онлайн - страница 38

Мислейки си за това, той с удивление откри, че без да иска, бе стигнал до решение, докато занимаваше ума си с други неща. Защото ако трябваше да наблюдава, да слуша и да задава въпроси, тогава предположението беше, че трябва да остане тук.

Пък и защо не, рече си той. За да се махне от тази планета, трябваше да се върне на Гътшот, ала в обозримото бъдеще това бе последното нещо, което желаеше да стори. Тук не беше лошо — поне не такова, каквото му се бе сторило в началото. Ако останеше, щеше да има възможност да практикува медицина, може би не толкова активно, но щеше да следи здравословното състояние на хората, свързани с Ватикана, и вероятно от време на време да се погрижи за някого от човешката колония, която нямаше нищо общо с Ватикана. Щеше да разполага с добро жилище, с робот, който да се грижи за него, по всяка вероятност щеше да срещне интересни хора и да прекарва времето си с тях. Когато избяга от Гътшот търсеше какъвто и да е подслон, а тук бе намерил по-добро убежище от онова, което бе очаквал. Странно място, но той можеше да свикне с него. Примитивно в много отношения, ала не и по-изостанало от Гътшот.

Седеше на пейката и ровеше напред-назад с крак в една пукнатина в каменните павета на алеята. Беше взел решение много по-лесно, отколкото бе очаквал. Може би предната вечер щеше да приеме предложението на Екюър, макар и с колебание, ако онзи не бе загатнал за заплахата, че Ватикана има средство, с което да го задържи тук. Не бе необходимо да прибягва до заплаха. Тогава защо Екюър се бе почувствал принуден да прибегне до нея? Със или без заплаха, каза си Тенисън, щеше да остане тук. Нямаше къде другаде да отиде.

Стана от пейката и бавно тръгна по алеята. След малко щеше да се върне в апартамента, където Хюбърт му е приготвил закуската. Ала осъзна, че това е загуба на ценно време, че когато слънцето вече изгрее, тази утринна градина ще се превърне в нещо друго. Ведрата, нежна магия на мига щеше да изчезне и може би никога нямаше да се върне — за някой друг — да, но не и за него. Тук бе намерил така необходимото условие да постигне съгласие със себе си, да реши — без злоба и вина, — че ще остане в това закътано място.

Пътеката пред него правеше остър завой, който бе скрит зад малка туфа покрити с пурпурни цветове храсти, по-избуяли от всички останали в градината. Завивайки зад ъгъла, Тенисън внезапно спря. Приклекнал край пътеката, един робот подрязваше растенията с огромни ножици. Храстите бяха отрупани с великолепни червени цветове, а кадифените им венчелистчета бяха обсипани с утринна роса.

Роботът повдигна глава.

— Добро утро, сър — заговори той. — Вие вероятно сте лекарят, който пристигна снощи.

— Да, аз съм лекарят — отвърна Тенисън. — Но откъде ме познавате?

Роботът закима с глава.

— Не само аз — обясни той, — всички са чули за вас. Тук не може да се случи нещо, без всички веднага да узнаят.

— Разбирам — рече Тенисън. — Кажете ми — това са рози, нали?

— Наистина са рози — отговори роботът. — Цветя от древната Земя. Тук отглеждаме много от тях и ги ценим изключително високо. Не са широко разпространени. Вие ги разпознахте. Май сте виждали и друг път рози?