Читать «Да разбиеш мълчанието» онлайн - страница 204

Намали скоростта и зави по една улица със скромни къщи близнаци от червени тухли, където се намираше домът на семейство Форман. Спретнатите градинки и добре поддържаните дървета бяха единствените форми на живот сега, в късната утрин. Където и да бяха майките с малки деца, не бяха тук. Алвин четеше номерата на къщите, покрай които минаваха.

— Наблизо сме, а тук има и място за паркиране — каза Пола, паркира умело и двамата тръгнаха един до друг по тротоара. Точно когато се канеха да завият по входната алея, вратата на къщата се отвори и навън излезе един мъж. Без брада, с ниско подстригана, редееща коса, посребрена на слепоочията, с чисти джинси и карирана риза под спортно сако от туид. У него нямаше нищо, което да обезпокои ченгетата: външният му вид напълно отговаряше на къщата. Той като че ли се стъписа, когато ги видя, и спря с ръка на дръжката, оставяйки вратата полуотворена.

— Господин Форман? — попита Алвин.

— Да — той изглеждаше обезпокоен. Повечето хора реагираха така, когато пред тях се изправеше едър чернокож мъж в костюм, съпроводен от още някой. Гангстерите неизменно усещаха, че Алвин е представител на закона; законопослушните граждани не бяха винаги толкова уверени. — Извинете, не мисля, че ви познавам?

— Аз съм Алвин Амброуз, сержант от криминалната полиция, а това е сержант Макинтайър. Жена ви у дома ли е, господине?

Мъжът отново ги изгледа учудено.

— Урсула? Не, тя отиде в хранителната банка в Брусхил, на Рамилийс Роуд. Работи там на доброволни начала. Да не би идването да е по повод на тези отвратителни съобщения, които тя получава по интернет?

— Бих предпочел да обясня всичко лично на съпругата ви, ако не възразявате — отвърна Алвин. — Рамилийс Роуд, така ли казахте?

— Да, точно така. В частта с магазините — мъжът дръпна вратата и я затвори зад гърба си. — А, сега, ако ме извините, аз самият малко закъснявам.

Алвин направи крачка встрани, за да го пусне да мине.

— Съжалявам, че ви обезпокоихме — каза той.

Мъжът им хвърли усмивка през рамо, тръгвайки забързано по улицата.

— Няма проблем, сержант.

Тръгнаха обратно и когато излязоха през портата, едва не се сблъскаха с една възрастна жена, която креташе по улицата, вкопчила се с разкривените си от артрита ръце в проходилата, палтото изглеждаше с един размер по-голямо на стопеното ѝ от старостта тяло.

— Извинете — каза Пола и хвана жената за ръката, за да я задържи. Имаше чувството, че е стиснала две клечки, увити надве-натри в чувал.

Старицата впери поглед в тях, дебелите стъкла на очилата увеличаваха очите ѝ, сини като зюмбюли.

— Всички все на гости при Урсула ли бяхте? — попита тя.

— Надявахме се да се видим с нея, но мъжът ѝ каза, че сега не си е у дома.

Старата жена ги изгледа озадачено.

— Не е възможно. Бил тръгна на работа преди около час, както обикновено. Видях го да излиза — Алвин хвърли към Пола поглед, който казваше „Да не си губим времето с това“. Но инстинктът ѝ подсказваше, че тук нещо не е наред. Дори Карол да не им го беше казала, тя беше наясно, че тъкмо тези моменти обикновено се оказват решаващи. Затова продължи разговора със старицата.