Читать «Борбата» онлайн - страница 90

Когато намали скоростта, за да завие по ветровития път водещ към пансиона, Елена усети как и мислите й също забавиха ход.

Е… все пак не беше бясна на всичките си приятели. Бони и Мередит не бяха сторили нищо лошо. Или Мат. Мат определено беше точен. Всъщност тя може и да не се нуждаеше сега от него, но колата му определено й беше от полза.

Усети как я напушва смях. Бедният Мат. Хората вечно му се подиграваха заради стария му износен форд, като го наричаха дрънчащ динозавър. Сигурно мислеше, че двамата със Стефан са луди.

Истеричният кикот изтръгна още няколко сълзи от очите й и тя ги избърса с трепереща ръка. О, господи, как нещата се объркаха така? Какъв ден. Тя трябваше да празнува победата си, защото бяха победили Каролайн, а вместо това сега плачеше сама в таратайката на Мат.

Макар че Каролайн изглеждаше адски смешна. Тялото на Елена леко се разтресе от обзелия я неудържим смях. Само какво изражение на лицето имаше! Някой трябваше да я заснеме с видеокамера.

Най-после сълзите, смесени с неудържимото истерично кикотене, стихнаха и тя се почувства ужасно изтощена. Наведе се напред, отпусна глава върху волана и се опита поне замалко да не мисли за нищо, да се успокои, преди да слезе от колата.

Ще влезе в пансиона и ще чака Стефан, а после двамата ще се върнат, за да оправят кашата, която тя бе надробила. Ще падне голямо извиняване, унило си каза момичето. Бедната леля Джудит. Елена й се разкрещя пред половината град.

Но защо си позволи да избухне така? Емоциите й все още не се бяха успокоили, дори отново забушуваха, когато отиде до вратата на пансиона. Оказа се заключена, а на всичкото отгоре никой не й отговори, когато няколко пъти натисна звънеца.

О, чудесно, помисли си тя и очите й отново я засмъдяха. Явно госпожа Флауърс също бе отишла да празнува Деня на основателите. И сега не й оставаше нищо друго, освен да седи в колата или да стърчи навън в тази буря…

За пръв път днес обърна внимание на времето и когато го стори, се озърна тревожно. Денят бе започнал като облачен и мразовит, но сега се бе появила мъгла, която се стелеше над земята, сякаш идеща от дълбините на околните полета. Облаците не само се носеха, а кипяха в небето. А вятърът все повече се усилваше.

Нещо простена откъм оголените клони на дъбовете, откъсна последните листа от тях, завъртя ги в бясна вихрушка. Звукът се усили, вече не беше само стенание, а зловещ вой.

Но имаше и още нещо. Нещо, което не идваше само от вятъра, а от самия въздух или от пространството наоколо. Някакво усещане за натиск, за заплаха, за някаква невидима сила, която се надигаше, събираше мощ, приближаваше се.

Елена се извърна рязко с лице към дърветата.

Зад къщата се издигаше цяла редица дъбове, а по-нататък имаше още, които се сливаха с гората. А най-отзад бяха реката и гробището.