Читать «Борбата» онлайн - страница 89

— Той не е онзи младеж — повтори тя с леден тон. — Той е Стефан и само той има значение за мен. Освен това ние сме сгодени.

— О, не ставай смешна! — прогърмя гласът на Робърт. Което вече наистина бе последната капка, преляла чашата.

— Това смешно ли е? — Тя вдигна ръката с пръстена. — Ние ще се оженим!

— Вие няма да се ожените — започна Робърт. Изведнъж всички побесняха. Деймън сграбчи ръката й и се взря в пръстена, после рязко се обърна и се отдалечи. От всяка негова стъпка се излъчваше дива омраза. Робърт от недоумение запелтечи нещо. Леля Джудит отново се разфуча:

— Елена, абсолютно ти забранявам да…

— Ти не си ми майка, че да ми забраняваш! — кресна Елена. Сълзите напираха да рукнат от очите й. Трябваше да се махне оттук, да остане сама, да бъде само с този, когото обичаше. — Ако Стефан ме потърси, кажете му, че съм отишла до пансиона! — извика тя и се втурна през тълпата.

Донякъде очакваше Бони и Мередит да я последват, но се зарадва, че не стана така. Паркингът беше препълнен с коли, но почти нямаше хора. Повечето от семействата се занимаваха с обичайните за следобеда дейности. Но наблизо беше паркиран един очукан форд пикап. До него позната фигура тъкмо отключваше вратата.

— Мат! Тръгваш ли? — Веднага взе решение. Беше прекалено студено, за да измине пеша дългия път до пансиона.

— А? Не, отивам да помогна на треньор Лиман за прибирането на масите. Само трябва да изместя форда. — Захвърли на предната седалка грамотата „Спортист на годината“. — Хей, добре ли си? — Очите му се разшириха от изненада, като видя обляното й със сълзи лице.

— Да… не. Но ще бъда добре, ако се махна оттук. Слушай, може ли да взема колата ти? Само за малко?

— Е… да, разбира се, но… знаеш ли, защо аз да не те закарам? Само трябва да се обадя на треньор Лиман.

— Не! Просто искам да остана сама… О, моля те, не ме питай нищо повече. — Едва не изтръгна ключовете от ръката му. — Скоро ще ти върна колата, обещавам. Или Стефан ще ти я докара. Ако го видиш, кажи му, че съм в пансиона. И благодаря. — Затръшна вратата въпреки протестите му и запали двигателя, после потегли със стържене на зъбните колела в предавката, понеже не бе свикнала със скоростния лост. Остави го загледан след нея.

Шофираше, без да вижда, нито да чува нищо наоколо, плачеше, обсебена от бушуващите в душата й вихри от емоции. Двамата със Стефан ще избягат… Ще се махнат оттук… Ще покажат на всички на какво са способни. А кракът й никога повече няма да стъпи във Фелс Чърч.

И тогава леля Джудит горчиво ще съжалява. Дори и Робърт ще проумее каква грешка е допуснал. Но Елена няма да им прости. Никога.

А колкото до самата нея, тя не се нуждае от никого. Със сигурност не и от тази глупава гимназия „Робърт Е. Лий“, където само за един ден можеш да се сринеш от свръхпопулярна звезда до презрян от всички, и то само защото обичаш не този, когото трябва. Вече не се нуждаеше нито от семейство, нито от приятели, от никого…