Читать «Борбата» онлайн - страница 44

В цялата столова не се чуваше никакъв звук, освен съскащите шепоти. Вече никой не обядваше. Групата около Вики набързо набъбна.

Вики се усмихна леко притеснено, преди да започне да откопчава колана около кръста си. Не след дълго плисираната й пола се свлече на пода. Тя изскочи от нея и я запрати настрани с единия си крак.

Някой се надигна в дъното на столовата и се провикна:

— Свали всичко! Свали всичко!

Към него се присъединиха и други гласове.

— Няма ли да се намери някой да я спре? — разфуча се Бони.

Елена се надигна. Последния път, когато беше край Вики, тя се разкрещя и я прогони. Но сега, като се приближи, Вики й се усмихна заговорнически. Устните й помръднаха, но Елена не можа да схване какво се опитваше да й каже сред цялата шумна врява наоколо.

— Хайде, Вики, да си вървим — подкани я Елена.

Вики обаче отметна светлокафявата си коса и се зае с презрамките на комбинезона си.

Елена се наведе, вдигна от пода вълнената жилетка на Вики и наметна с нея тънките рамене на момичето. Когато Елена я докосна, полузатворените й очи се отвориха широко и тя отново заприлича на подплашена кошута. Вики се втренчи в Елена с обезумял поглед, сякаш току-що се пробуждаше от някакъв мъчителен сън. Сведе поглед към полуразголеното си тяло и на лицето й се изписа недоумение. Притисна жилетката по-плътно около себе си и се отдръпна назад цялата разтреперана.

В помещението отново стана тихо.

— Всичко е наред — заговори Елена утешаващо. — Хайде, да вървим.

Но щом чу гласа й, Вики подскочи като докоснала оголен електрически проводник. Взря се в Елена, след което избухна:

— Ти си една от тях! Видях те! Ти си зло!

Рязко се обърна и изтича боса навън от столовата, оставяйки зад себе си вцепенената Елена.

8

— Знаеш ли кое е странното в онова, което направи Вики в училище? Имам предвид, освен очевидните неща? — Бони облиза шоколада, полепнал по пръстите й.

— Какво? — попита Елена унило.

— Ами начинът, по който свърши шоуто й. Изглеждаше точно така, както когато я намерихме на пътя, само дето тогава цялата беше изподрана.

— Решихме, че може да са драскотини от котка — обади се Мередит и лапна последната хапка от тортата. Досега беше някак си притихнала и умислена, но в момента се взираше изпитателно в Елена. — Но едва ли са били от котка.

Елена я погледна право в очите.

— Може би е паднала в някой къпинов храст — предположи. — А сега, момичета, ако сте свършили с яденето, искате ли да видите първата бележка?

Оставиха чиниите си в мивката и се качиха по стълбите до стаята на Елена. Тя усети, че се изчервява, докато другите момичета четяха бележката. Бони и Мередит бяха най-добрите й приятелки, може би в момента единствените. И преди им беше чела откъси от дневника си. Но сега беше различно. Никога не се бе чувствала толкова засрамена.

— Е? — обърна се тя към Мередит.

— Този, който го е писал, е висок метър и осемдесет, накуцва, и има фалшиви мустаци — изреди Мередит. — Извинявай — додаде, като видя изражението на Елена. — Не е смешно. Всъщност няма за какво толкова да се заловим, нали? Почеркът прилича на мъжки, но хартията е като за жена.