Читать «Борбата» онлайн - страница 43

Никак не прилича на луда, помисли си Елена. Само изглеждаше доста бледа и някак си покорна, едва ли не свита в дрехите си. Като мина покрай нея и я погледна, Елена остана с впечатлението, че очите й са като на подплашена сърна.

За Елена бе странно да се настани на полупразната маса само с Бони и Мередит за компания. Обикновено всички се натискаха да се вредят да седнат на нейната маса, в центъра, на която неизменно бяха трите приятелки.

— Не сме довършили разговора си от тази сутрин — напомни им Мередит. — Иди си вземи нещо за ядене, а после ще се опитаме да измислим какво да правим с онези бележки.

— Не съм гладна — отвърна Елена равнодушно. — Пък и какво можем да направим? Ако е Деймън, няма начин да го спрем. Повярвайте ми, тази работа не е за полицията. Заради това досега не смеех да ви кажа, че той е убиецът. Няма никакво доказателство, а освен това те никога няма да… Бони, не слушаш какво ти говоря.

— Извинявай — промърмори Бони, която гледаше някъде напред покрай лявото ухо на Елена. — Ама вижте, там става нещо странно.

Елена се обърна. Вики Бенет се бе изправила в предната част на столовата, но вече никак не изглеждаше свита, смачкана или кротичка. Сега се оглеждаше, усмихната, с лукав и преценяващ поглед.

— Е, не изглежда съвсем нормална, но не бих казала, че е странна — отбеляза Мередит. После обаче добави: — Почакайте малко.

Вики вече разкопчаваше жилетката си. Но по-странното беше начинът, по който го правеше — със съзнателно забавени и съвсем леки помръдвания на пръстите, като през цялото време не преставаше да се озърта наоколо с потайна усмивка… което именно бе най-странното. Когато и последното копче бе откопчано, тя пое нежно края на жилетката си с палеца и показалеца си, за да я плъзне първо през едното си рамо, а после и през другото. Накрая пусна дрехата на пода.

— Странна май е точната дума за нея — потвърди Мередит.

Учениците, преминаващи с пълните с чинии подноси покрай Вики, я оглеждаха с любопитство, а след като я подминеха, продължаваха да я гледат през рамо. Всъщност не преставаха да вървят, докато тя не се зае с обувките си.

Направи го грациозно, като притисна токчето на едната си обувка към върха на другата. После събу и втората обувка.

— Не бива да я оставим да продължи — промърмори Бони, когато пръстите на Вики се плъзнаха към копчетата от изкуствени перли на бялата й копринена блуза.

Вече отвсякъде се извръщаха глави. Учениците невярващо се ръгаха един друг с лакти и оживено жестикулираха. Около Вики се струпа малка група, но все още на достатъчно разстояние, за да не пречат на останалите да гледат.

Бялата копринена блуза набързо бе смъкната, за да полети като ранен призрак към пода. Под нея Вики носеше копринен комбинезон с дантела с цвят слонова кост.