Читать «Борбата» онлайн - страница 46
Л. Дж. Смит
Всичко започна същата сутрин.
— Чакай да се уточним — рече Мат, облегнат на очукания си стар форд седан, когато Стефан го заговори преди училище. — Искаш колата ми на заем.
— Да — кимна Стефан.
— И причината за това са цветя. Искаш да вземеш цветя за Елена.
— Да.
— И тези цветя не растат наоколо.
— Може и да растат. Но тук, на север, вече са прецъфтели. А и сланата сигурно ги е попарила.
— Значи искаш да отидеш на юг — колко далеч не знаеш, — за да намериш тези цветя, които да дадеш на Елена.
— Или поне растението — отвърна Стефан. — Макар че бих предпочел да намеря цветята.
— И тъй като полицаите са взели колата ти, искаш на заем моята за колкото време ще ти е нужно, за да намериш тези цветя, които искаш да подариш на Елена.
— Струва ми се, че няма толкова да бие на очи, ако напусна града с кола — обясни Стефан. — Не искам полицаите да ме проследят.
— Аха. И затова искаш колата ми.
— Да. Ще ми я дадеш ли?
— Излиза, че трябва да дам колата си на някакъв тип, който ми открадна гаджето и сега иска да отиде на екскурзия на юг, за да намери някакви специални цветя, които това момиче на всяка цена трябва да получи? Да не си откачил? — Мат, който бе зареял поглед над покривите на фермите на отсрещната страна на улицата, се обърна и погледна Стефан. Сините му очи, обикновено весели и прями, сега се взираха с недоверие изпод учудено повдигнатите вежди.
Стефан отклони поглед. Трябваше да се досети. Беше абсурдно да иска още услуги след всичко, което Мат вече бе направил за него. Особено през последните дни, когато хората трепваха уплашено само при звука от стъпките му и отвръщаха очи, когато ги приближеше. Да очаква Мат, който имаше всички основания да го мрази, да му направи такава услуга, при това без никакво обяснение, а само на доверие, наистина беше чиста лудост.
— Не, не съм откачил — рече той тихо и понечи да си тръгне.
— Нито пък аз — заяви Мат. — Защото трябва да съм луд, за да ти дам колата си. По дяволите, няма начин! Идвам с теб.
Когато Стефан се обърна, той гледаше колата, а долната му устна бе издадена напред в дълбокомислена гримаса.
— В крайна сметка — продължи Мат, докато прокарваше пръст по лющещата се боя по покрива — може да я одраскаш или да се джаснеш някъде.
Елена остави обратно слушалката. Някой беше в пансиона, защото вдигаше телефона, но мълчеше, след което затваряше. Подозираше, че е госпожа Флауърс, но това не изясняваше загадката къде може да е Стефан. Инстинктът я тласкаше да отиде при него. Но навън беше тъмно, а той я бе предупредил да не излиза, когато се стъмни, и най-вече да не приближава гробището или гората. А пансионът беше близо до тях.
— Никой ли не отговаря? — попита Мередит, когато Елена се върна и се отпусна върху леглото.
— Тя продължава да ми затваря — отвърна приятелката й и промърмори още нещо.
— Вещица ли я нарече?
— Не, но е нещо, което се римува с това.
— Виж какво — обади се Бони и също седна на леглото, — ако Стефан смята да ти се обади, ще ти позвъни тук. Няма защо да идваш да спиш у дома.
