Читать «Борбата» онлайн - страница 42

— Ама защо? Какво си…

— Мърдай, пиленце. Ако някой мине през тази врата, теб ще държа отговорна.

Когато вратата отново се затвори, те се върнаха при Елена.

— Окей, това бе, за да ги шашнем — обясни Мередит. — Хайде, Елена, давай.

Елена скъса последната тънка ивица от хартията, чудейки се дали да плаче, или да се смее. Искаше да им сподели всичко, но не можеше. Затова им каза само за дневника.

Те бяха не по-малко гневни и възмутени от нея.

— Трябва да е бил някой на купона — заключи Мередит накрая, след като всяка изрази мнението си за характера и морала на крадеца, като не пропуснаха да уточнят какво ще го очаква на онзи свят. — Но би могъл да е всеки. Не помня на купона някой да се е навъртал специално около чантата ти, но нали беше адски фрашкано с какви ли не типове и може просто да не съм го засякла.

— Но защо някой ще иска да направи това? — намеси се Бони. — Освен ако… Елена, онази вечер, когато намерихме Стефан, ти спомена за нещо. Каза ни, че мислиш, че знаеш кой е убиецът.

— Не само мисля. Зная кой е. Но ако ме питате дали може да има връзка с това, ще ви призная, че не съм сигурна. Предполагам, че може да е свързано. Никак не е изключено да го е сторил същият човек.

Бони се ужаси.

— Ама това означава, че убиецът е ученик в нашето училище! — Когато Елена поклати отрицателно глава, тя продължи: — Единствените двама на купона, които не бяха наши съученици, бяха онзи новият и Аларик.

— Лицето й внезапно се промени. — Аларик обаче не може да е убил господин Танър! По това време той още не е бил пристигнал във Фелс Чърч.

— Зная. Аларик не може да го е сторил. — Беше стигнала твърде далеч, за да спре сега, и без това Бони и Мередит вече знаеха прекалено много. — Деймън го е направил.

— Онзи готин тип е убиецът! Същият, който ме целуна!

— Спокойно, Бони. — Както винаги истерията на околните караше Елена да се контролира още по-добре. — Да, той е убиецът. И ние трите трябва да бъдем нащрек с него. Ето защо ви го казвам. Никога, никога не го канете в къщата си.

Елена млъкна, докато оглеждаше смаяните лица на приятелките си. Те я гледаха така изумено, че за миг я обзе ужасяващото чувство, че не й вярват и че вече се питат дали не се е побъркала.

Но всичко, което попита Мередит с равен, някак си отчужден тон, беше:

— Сигурна ли си?

— Да. Сигурна съм. Той е убиецът. Той е този, който е натикал Стефан в кладенеца. И сега може да е решил да преследва някоя от нас. А най-лошото е, че не съм сигурна, че има начин да го спрем.

— Добре тогава — рече Мередит и повдигна вежди. — Не е чудно, че двамата със Стефан толкова бързахте да си тръгнете.

Когато Елена влезе в столовата, Каролайн й хвърли злобна усмивка. Но Елена бе толкова потънала в мислите си, че изобщо не я забеляза.

Едно нещо обаче забеляза веднага. Вики Бенет беше там.

Вики не ходеше на училище от онази кошмарна за нея нощ, когато Мат, Бони и Мередит я бяха намерили да се лута по шосето и да пелтечи завалено за някаква мъгла, за някакви очи и нещо ужасно в гробището. Лекарите, които я прегледаха след това, обявиха, че физически й няма нищо, но тя все още не се беше завърнала в гимназията „Робърт Е. Лий“. Всички разнасяха какви ли не слухове за допълнителни прегледи на психолози и за безплодните им опити за лечение с медикаменти.