Читать «Борбата» онлайн - страница 40

Не й оставаше нищо друго, освен да го прегърне и тя го стори.

— Обичам те — прошепна. Това бе единствената утеха, която можеше да му дари. Това бе всичко, което имаха.

Той я прегърна и зарови лице в косите й.

— Ти си моето огледало — прошепна й.

Хубаво бе да усети как напрежението, сковало тялото му, постепенно започна да отстъпва пред топлината и уюта. Тя също се успокои, обзета от усещането за покой. Почувства се толкова добре, че забрави да го попита какво има предвид. Сети се чак когато стигнаха пред вратата на къщата й, където трябваше да се сбогуват.

— Аз съм твоето огледало? — попита го тя, загледана в него.

— Защото ти открадна душата ми — обясни й Стефан, сетне добави: — Затвори вратата и не отваряй на никого. — След което си тръгна.

— Елена, слава на небесата! — възкликна леля Джудит. Когато Елена я погледна, тя добави: — Бони се обади от сбирката ви. Каза, че най-неочаквано си си тръгнала, а когато не се прибра у дома, се разтревожих.

— Двамата със Стефан се поразходихме. — На Елена никак не й допадна изражението на лицето на леля й при тези думи. — Да не би да има някакъв проблем?

— Не, не. Но само… — Явно леля Джудит не знаеше как да довърши изречението. — Елена, само се чудех дали не е по-добре… известно време да не се срещаш толкова често със Стефан.

Елена застина.

— И ти ли?

— Това не означава, че вярвам на клюките — увери я леля Джудит. — Но за твое добро може да се окаже най-разумно да се дистанцираш малко от него…

— Да го зарежа? Да го изоставя, понеже хората разпространяват слухове за него? Да се пазя клеветите да не засегнат и мен? — Гневът й намери дългоочаквания си отдушник и думите заседнаха в гърлото й заради желанието да ги изговори всичките наведнъж. — Не, не мисля, че е по-добре, лельо Джудит. А ако така говореха и за Робърт, ти също нямаше да го зарежеш. Или може би щеше да го направиш?

— Елена, не е нужно да ми държиш такъв тон…

— И без това вече свърших! — извика тя и се втурна като обезумяла нагоре по стъпалата. Успя да удържи сълзите си да не рукнат, докато не се озова в стаята си, зад заключената врата. После се тръшна върху леглото и заплака горчиво.

Малко по-късно се надигна, за да се обади на Бони. Бони беше силно възбудена и още по-бъбрива от обичайното. Какво, за Бога, имала предвид Елена с въпроса си дали не се е случило нещо необичайно, след като двамата със Стефан си тръгнали? Необичайното нещо било тяхното внезапно тръгване! Не, онова ново момче Деймън не е казал нищо за Стефан, след като си тръгнали. Освен това Бони не го е видяла да си тръгва с някоя. Защо? Да не би Елена да го ревнува? Да, това вече може да мине за шега. Но, честно, той е страхотен, нали? Почти толкова готин, колкото Стефан, особено ако си падаш по мъже с черни очи и коси. Разбира се, ако харесваш по-светлите коси и лешниковите очи…

Елена тутакси се досети, че очите на Аларик Залцман бяха с цвят на лешник.

Едва когато най-после затвори телефона, си спомни за бележката, която намери в чантата си. Трябваше да попита Бони дали някой се е доближавал до чантата й, докато тя е била във всекидневната. Но по това време Бони и Мередит също бяха в трапезарията. Именно тогава някой трябва да е пъхнал бележката.