Читать «Борбата» онлайн - страница 30

Макар и да не го гледаше, тя усещаше втренчения му поглед.

— Елена, това не е вярно.

— Е, ако можеш да четеш мислите ми, тогава няма нужда да ми задаваш въпроси, нали?

Двамата се обърнаха лице в лице. Това на Стефан оставаше напрегнато, а устните му — мрачно стиснати.

— Знаеш, че не бих го направил. Но мислех, че ти си тази, която държи да сме честни един към друг.

— Добре, ще ти кажа. Каролайн, както обикновено, се държа като истинска кучка и не спря да дрънка за убиеца. И какво от това? Какво толкова ти пука?

— Защото тя може би има право — заяви Стефан изненадващо. — Не, не за убиеца, а за теб. По-точно за теб и за мен. Трябваше да предвидя, че ще се стигне дотук. Не е само тя, нали? През целия ден се усещам заобиколен само от враждебност и страх, но съм прекалено изтощен, за да се опитам да го анализирам. Те си мислят, че аз съм убиец и сега искат да си го изкарат на теб.

— Няма значение какво си мислят! Те грешат и накрая ще го осъзнаят. Тогава всичко отново ще си продължи постарому.

Устните на Стефан се извиха в тъжна усмивка.

— Наистина ли го вярваш? — Озърна се, а чертите на лицето му се изостриха. — Ами ако не стане така? Ако стане още по-лошо?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би щеше да е по-добре… — Стефан си пое дълбоко дъх и продължи, този път по-внимателно: — Може би ще е по-добре, ако за известно време не се виждаме. Ако си мислят, че не сме заедно, ще те оставят на спокойствие.

Тя се втренчи в него.

— Наистина ли мислиш, че ще можеш? Да не се виждаш с мен? Да не разговаряш с мен неясно докога?

— Ако е необходимо… да. Дори можем да се преструваме, че сме скъсали завинаги. — Стисна челюсти.

Елена продължи да го гледа още миг. После се доближи до него, така че почти се докосваха. Той сведе поглед към нея, очите му бяха на сантиметри от нейните.

— Има само една причина да обявя на всички останали в училището, че сме скъсали. И тя е ако ми кажеш, че не ме обичаш и че повече не искаш да ме виждаш. Кажи ми го, Стефан, още сега. Кажи ми, че повече не искаш да бъдеш с мен.

Дъхът му секна. Взираше се в нея с искрящите си зелени котешки очи, осеяни със златистоизумрудени точици.

— Кажи го — подкани го нетърпеливо момичето. — Кажи ми, че можеш да живееш без мен, Стефан. Кажи ми…

Така и не довърши изречението. Устните му се впиха в нейните.

6

Стефан седеше във всекидневната на семейство Гилбърт и се съгласяваше учтиво с всичко, което казваше леля Джудит. Не беше необходимо да четеш чужди мисли, за да се досетиш, че тя се чувства неудобно с госта си. Но въпреки това се стараеше да поддържа любезен тон, също както и Стефан, който искаше Елена да бъде щастлива.

Елена. Дори и когато не я гледаше, той я усещаше, при това много по-осезаемо от всичко останало в стаята. Живото й присъствие въздействаше върху кожата му като слънчевата светлина, проникваща през затворени клепачи. А когато се обърнеше с лице към нея, вълна от наслада заливаше всичките му сетива.

Толкова много я обичаше. Вече не я възприемаше като копие на Катрин. И без това сега почти бе забравил как бе изглеждала отдавна починалата девойка. Всъщност двете момичета бяха доста различни. Елена имаше същата светлозлатиста коса и млечнобяла кожа, както и същите деликатни черти като Катрин, но с това приликите се изчерпваха. Очите й, които сега изглеждаха теменужени на светлината на огъня в камината, в повечето случаи бяха тъмносини като лапис лазули, не бяха плахи и по детски покорни като тези на Катрин. Тъкмо обратното, очите на Елена бяха като прозорци към душата й, които грееха с пламъка на страстта. Елена си оставаше Елена и образът й завинаги бе заменил нежното призрачно видение, останало в сърцето му като спомен от Катрин.