Читать «Борбата» онлайн - страница 29

Невинното досега изражение на Каролайн моментално се изтри, за да отстъпи на котешки лукавата й усмивка.

— Казах ти още при започването на учебната година, че нещата тук ще се променят, Елена — припомни й тя. — Предупредих те, че царуването ти може да приключи. Само че това сега не е мое дело. Всичко, което се случи, е въпрос на най-прост естествен подбор. Според закона на джунглата.

— И какво толкова се е случило?

— Хм, ами да кажем, че да излизаш с един убиец, може силно да навреди на социалния ти живот.

Гърдите на Елена се стегнаха, сякаш Каролайн я бе ударила с все сила. За миг я обзе почти неустоимо желание да й върне удара в прекия, в буквалния смисъл. Но после, макар бученето на кръвта да отекваше в ушите й, тя само процеди през стиснатите си до болка зъби:

— Това не е вярно. Стефан не е извършил нищо. От полицията го разпитаха и никой не го подозира в нищо.

Каролайн само сви рамене, а усмивката й премина в изражение на снизходително покровителство.

— Елена, ние с теб се знаем още от детската градина — припомни й тя, — така че мога да си позволя да ти дам един приятелски съвет заради доброто старо време: зарежи Стефан. Ако го направиш още сега, ще можеш да избегнеш превръщането си в пълна социална отрепка. В противен случай ще е по-добре отсега да си купиш едно звънче, за да подрънкваш с него по улиците.

Гневът продължи да бушува в душата на Елена, докато Каролайн гордо се извърна и започна да се отдалечава, развявайки зад гърба си буйната си като кестеняв водопад коса. Едва след секунди Елена си възвърна дар словото.

— Каролайн. — Другото момиче се обърна. — Ще ходиш ли довечера на купона в къщата на Рамзи?

— Предполагам, че да. Защо питаш?

— Защото и аз ще бъда там. Със Стефан. Ще се видим в джунглата. — Сега бе ред на Елена да се извърне предизвикателно.

Задоволството й от достойното оттегляне от сцената леко се помрачи, когато забеляза една слаба фигура, скрита в сенките в далечния край на коридора. За миг фигурата залитна, но като приближи още, Елена я разпозна. Беше Стефан.

Тя знаеше, че усмивката, с която го посрещна, изглежда пресилена. Той отклони поглед към редицата от шкафчета покрай стената, докато двамата продължиха рамо до рамо към изхода на сградата.

— Явно са отменили тренировките на отбора по футбол? — попита го тя.

Той кимна.

— За какво беше всичко това? — запита той тихо.

— Нищо особено. Просто попитах Каролайн дали ще дойде довечера на купона. — Елена отметна глава назад, за да погледне към унилото сиво небе.

— А само за това ли си говорихте?

Тя си спомни какво й бе казал той, когато беше в стаята му. Стефан можеше да вижда, а също и да чува много по-добре от простосмъртните. Но беше ли достатъчно умението му, за да долови думите, разменени между двете съученички на петнадесетина метра от него нататък по коридора?

— Да — отвърна тя предизвикателно, все още зареяла взор нагоре в облаците.

— И заради това ли сега си толкова ядосана?

— Да — повтори тя със същия тон.