Читать «Нощният ловец» онлайн - страница 127

Притворих очи. Помещението се залюля и притъмня. Не можех да помръдна. Мама беше тук и не откъсваше поглед от мен. Отворих очи. Брат ми стоеше толкова близо до мен, че чувствах дъха му върху врата си. Сестра ми ме гледаше с широко отворени немигащи очи. Като на мама. И погледът й ме спря, както ме бе спрял погледът на мама. Аз затворих очи, мамо. Аз отворих очи, Дебора.

Взех ножа.

Чух шум и хладният въздух в контейнера се примеси с топъл повей. Извърнах се.

На вратата стоеше Ла Гуерта — държеше малък отвратителен пистолет.

— Знаех, че ще направиш такъв опит — каза тя. — Трябва да ви застрелям и двамата. Може би и тримата… — Хвърли поглед към Дебора, а после се извърна към мен. — Ха! — Очите й се приковаха върху ножа в ръката ми. — Сержант Доукс би трябвало да види това. Прав беше за теб. — За частица от секундата пистолетът се вдигна към мен.

Това обаче се оказа достатъчно. Брайън скочи бързо — по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Въпреки това Ла Гуерта стреля и Брайън залитна, но все пак заби ножа в корема й. За секунда двамата останаха прави, после се свлякоха на пода.

Локва кръв започна да се разтича по земята. Смесена кръв — на Брайън и на Ла Гуерта. Не беше дълбока, нито стигна далече, но аз се свих и се отдръпнах от това ужасно нещо, обзет от паника. Отстъпих още две крачки и се блъснах в нещо, което издаде приглушени звуци, само колкото да подсили паниката ми.

Дебора. Срязах тиксото върху устата й.

— Божичко, колко боли! — изпъшка тя. — Срежи го това тиксо и престани да се държиш като шибан идиот.

Погледнах я. Тиксото беше оставило кървав пръстен около устните й. Ужасяваща червена кръв, която ме върна към миналото и към мама. А тя лежеше тук — съвсем като мама. Също както когато хладният въздух в контейнера ме караше да настръхвам, а тъмните сенки бъбреха около нея. Също както тогава тя лежеше тук, цялата овързана, и гледаше, и чакаше като някакво…

— По дяволите — каза тя. — Хайде, Декстър, режи.

Да, аз имах нож, а тя лежеше безпомощно и сега можех да променя всичко, можех…

— Декстър? — каза мама.

Дебора, искам да кажа. Разбира се, че имах това предвид. В никакъв случай мама, която ни беше оставила тук, на същото това място, по същия начин, оставила ни беше на това място, където започна всичко и където сега най-после можеше да завърши с изгарящото категорично трябва да го направя, яхнало вече своя огромен черен кон в галоп под великолепната луна и хилядите познати гласове, които шепнеха: „Направи го… направи го сега… направи го и всичко може да се промени… ще стане такова, каквото трябва да е… отново с…“

— Мамо? — каза някой.

— Хайде, Декстър — каза мама. Дебора, искам да кажа. Ножът обаче се раздвижи.

— Декстър, за бога, разрежи това нещо! Аз съм! Деби!

Тръснах глава. Разбира се, че бе Дебора, но не можех да спра ножа.

— Зная, Деб. Наистина много съжалявам.

Ножът пропълзя по-високо. Можех само да го наблюдавам. Вече нямаше как да го спра. За нищо на света. Тънката като паяжина нишка, която Хари бе омотал около мен, настояваше да се съвзема и да се отдръпна, но беше толкова тънка и толкова слаба, а нуждата — толкова голяма и силна — по-силна от всякога, защото това бе всичко, началото и краят, и то ме издигаше над и отвъд мен, и ме запращаше, за да ме пречисти, надолу по тунела между потъналото в кръв момче и последната възможност да оправя нещата. Това щеше да промени всичко, щеше да изкупи мама, щеше да й покаже какво е направила. Защото мама щеше да ни е спасила и този път щеше да е различно. Дори Деб трябваше да го разбере.