Читать «Нощният ловец» онлайн - страница 125

— Може би наистина трябва — казах. — Не зная дали ще мога…

— О, да не би да сме гнусливи? След онова, което се е случило? Два дни и половина да седим там. Две малки момчета да седят два дни и половина в кръв — каза той и почувствах, че ми призлява, че ми се завива свят, че сърцето ми бие лудо, а главата ми се пръска.

— Не — изграчих и почувствах ръката му върху рамото си.

— Няма значение — каза той. — От значение е единствено това, което ще се случи сега.

— Което… ще се случи?

— Да. Което ще се случи. Сега. — Издаде кратък странен гъгнещ звук, който най-вероятно трябваше да прозвучи като смях, но изглежда, той не се беше научил да го имитира толкова добре, колкото се бях научил аз. — Мисля, че тук трябва да кажа нещо като: „Целият ми живот е бил подготовка за това!“ — Повтори гъгнивия звук. — Разбира се, никой от нас не може да се справи с истинските чувства. В крайна сметка ние всъщност не сме в състояние да изпитаме никакви чувства, нали? И двамата прекарваме дните си, като играем някаква роля. Движим се из живота и цитираме реплики, и се преструваме, че принадлежим към един свят, създаден за хора, но така и не можем наистина да станем хора. А винаги — и завинаги — ще търсим начин да почувстваме нещо. Ще търсим, малко братче, в моменти като този! Истински, изключителни, неподправени чувства! Дъхът ти спира, нали?

Наистина. Главата ми се въртеше и не смеех да затворя очи заради страха от онова, което би могло да ме очаква там. А това, че моят брат беше до мен, че ме наблюдаваше, че изискваше да бъда себе си, да бъда съвсем като него, беше много по-лошо. Защото за да съм себе си, да съм неговият брат, онзи, който всъщност съм, трябваше да… какво? Очите ми сами се извърнаха към Дебора.

— Да — каза той и цялата студена щастлива ярост на Мрачния странник прозвуча в гласа му. — Знаех, че ще разбереш. Този път ще го направим заедно.

Поклатих глава, но не много убедително.

— Не мога — казах.

— Трябва — настоя той. И двамата се бяхме изправили. Отново лекото като крило докосване по рамото ми, почти идентично с побутването на Хари, което никога не можех да проумея и което въпреки всичко изглеждаше също толкова силно, колкото и ръката на брат ми, понеже то ме изправи на крака и ме тласна напред: една стъпка, две — немигащите очи на Дебора бяха впити в моите, но с това, другото присъствие зад мен, не можех да й кажа, че аз, разбира се, няма да…

— Заедно — рече той. — Още един път. Освен всички останали. С този, новия. Напред, нагоре, навътре… — Поредната малка крачка… Очите на Дебора крещяха към мен, но…

Той вече беше до мен, стоеше редом с мен, в ръката му проблесна нещо — две неща.

— Един за всички, всички за един. Чел ли си „Тримата мускетари“? — Подхвърли единия нож във въздуха. Той описа дъга и брат ми го хвана с лявата си ръка. Подаде ми го. Острието събра в себе си достатъчно светлина, за да ме прониже. Светлина, която бих съпоставил само с блясъка в очите на Брайън. — Хайде, Декстър, малкото ми братче. Вземи ножа. — Зъбите му блеснаха като остриета. — Време е за шоу.