Читать «Нощният ловец» онлайн - страница 128

— Пусни ножа, Декстър.

Сега гласът й прозвуча малко по-спокойно. Но онези, другите гласове, бяха толкова високи, че едва я чух. Опитах се да пусна ножа, наистина се опитах, но успях само да го наведа с няколко сантиметра.

— Съжалявам, Деб, не мога — казах. Борех се да говоря въпреки надигащия се вой на бурята, която бе расла в мен цели двайсет и пет години. А сега двамата с брат ми, заедно, събрани като буреносни облаци в тъмна лунна нощ…

— Декстър — лукаво се обади мама: искаше да ни остави съвсем сами в ужасната студена кръв, а гласът на брат ми изсъска в мен и се сля с моя: — Кучка!

Ножът се плъзгаше…

От пода долетя някакъв шум. Ла Гуерта? Не знаех, но нямаше и значение. Аз трябваше да довърша, трябваше да направя това, трябва…

— Декстър — каза Деби, — аз съм сестра ти. Не искаш да ме убиеш, нали? Какво би казал татко? — Виж, от това ме заболя, признавам, но… — Пусни ножа, Декстър.

Зад мен отново се разнесе звук. Като тихо клокочене. Ножът в ръката ми продължи пътя си.

— Декстър, внимавай! — извика Дебора и аз се обърнах.

Детектив Ла Гуерта стоеше на колене, задъхваше се и отчаяно се опитваше да вдигне оръжието си, но то внезапно бе натежало. Дулото се вдигаше. Бавно, бавно — сочеше крака ми, коляното ми…

Имаше ли някакво значение? Защото това трябваше да се случи сега, въпреки всичко, и макар да виждах пръста на Ла Гуерта да се свива около спусъка, ножът в ръката ми дори не се забави.

— Тя ще те застреля, Декс! — извика Деб. Гласът й прозвуча налудничаво. Пистолетът вече сочеше корема ми, лицето на Ла Гуерта се разкриви от напрежение. Тя наистина щеше да ме застреля. Гледах я, но ножът продължаваше да си проправя път надолу към…

— Декстър — каза мама/Дебора от масата, обаче Мрачния странник се провикна по-високо и пристъпи напред, сграбчи ръката ми и насочи ножа надолу…

— Декс…

„Ти си добро дете, Декс“, прошепна Хари зад мен с призрачен, строг, бащински глас, но съвсем достатъчен, за да накара ножа да трепне нагоре.

— Нищо не мога да направя — прошепнах в отговор, вкопчен в дръжката на трептящия нож.

„Избери какво… или кого… ще убиеш“ — каза той със строгия си син поглед, с който сега ме гледаха очите на Дебора; толкова настойчиво ме гледаха, че накараха ножа да се отдръпне с половин сантиметър. „Много хора го заслужават“ — каза Хари меко и заглуши надигащото се гневно скимтене на паниката в мен.

Върхът на ножа трепна и застина. Мрачния странник не можеше да го накара да се наведе. Хари не можеше да го накара да се отдръпне. И просто стояхме така.