Читать «Железният изпит» онлайн - страница 7

- Там ли е училището им? Под земята? - попита Кал.

- Дълбоко под земята, където никой не може да го намери - каза мрачно баща му. - Долу няма светлина, нито прозорци. Един безкраен лабиринт. Можеш да се изгубиш в пещерите и никога да не те намерят. Да умреш и никой да не разбере.

Кал облиза внезапно пресъхналите си устни.

- Но ти си магьосник, нали?

- Не съм използвал магията, откакто майка ти почина. Никога повече няма да я използвам.

- А мама е отишла там? В тунелите? Наистина ли?

Кал искаше да научи нещо повече за майка си. Знаеше съвсем малко. Имаше само няколко избелели снимки в стар дневник, на които се виждаше красива жена с коса, черна като на Кал, и с очи, чийто цвят той не можеше да определи. Знаеше, че не бива да разпитва баща си за нея. Той никога не говореше за майката на Кал, освен ако не бе абсолютно наложително.

- Да - отвърна баща му, - тя загина заради магията. Когато маговете тръгват на война, което се случва твърде често, не ги е грижа за хората, които загиват в нея. Затова не бива да привличаш вниманието им.

Тази нощ Кал се събуди с писъци. Вярваше, че е пленен под земята, че го погребват жив. Колкото и да се мяташе, не можеше да диша. След това сънуваше, че бяга от чудовище, направено от пушек, чиито очи сияеха с хиляда различни зли цвята... ала не можеше да избяга заради крака си. В съня му чудовището започна да го дърпа назад, докато той не падна и не усети горещия му дъх във врата си...

Другите деца в класа на Кал се страхуваха от тъмното, от нещо, което може би се криеше под леглото, от убийци с огромни брадви. Кал се боеше от магьосници, дори повече - че може и той да е такъв. Сега му предстоеше да ги срещне. Същите магьосници, заради които майка му бе умряла и баща му почти никога не се смееше. Заради които нямаше приятели и си стоеше в работилницата, в каквато бе превърнал гаража си, за да ремонтира стари мебели, коли и бижута. Кал не смяташе, че трябва да си гений, за да се досетиш защо баща му е обсебен от идеята да поправя счупени предмети.

Минаха покрай един знак, който ги приветстваше с добре дошли във Вирджиния.

Всичко изглеждаше еднакво. Не знаеше какво да очаква, но почти не бе излизал от Северна Каролина. Пътуванията им извън Ешвил бяха крайно редки, най-вече по повод ретро ралита и панаири на антики, които Кал обикаляше заради потъмнялото сребро, колекциите от бейзболни картички в пластмасови ръкави и старите табели за таксита, докато баща му се пазареше за нещо скучно.

На Кал му хрумна, че ако не се провали на този тест, няма да му се налага да ходи на такива събития. Стомахът му се сви и усети как го полазват студени тръпки. Наложи си да мисли за плана, съставен от баща му.

„Нека умът ти бъде празен. Или се съсредоточи върху точно обратното на това, което тези чудовища искат. Или върху изпита на някой друг, а не твоя".

Въздъхна. Просто се бе заразил от нервността на баща си. Всичко щеше да е наред. Не бе трудно да се проваляш на изпити.

Колата зави по магистралата и пое по тесен път. Единственият знак на него бе символът на самолет и думите „Летището е затворено заради профилактика", изписани под него.