Читать «Железният изпит» онлайн

В далечината човекът, който се катереше по бялото лице на глетчера, приличаше на мравка, качила се върху чиния. Под него се намираше бедняшкият квартал на Ла Ринконада, от това разстояние напомнящ на шарен пъзел. Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-силно духаше вятърът, като навяваше сняг в лицето му и караше влажните кичури на тъмната му коса да замръзват. Въпреки предпазните си очила с цвят на кехлибар той направи гримаса заради ярката светлина на залеза.

Независимо от това човекът не се страхуваше, че ще падне, макар да не използваше предпазни въжета - само железни стеги и една-единствена ледена брадва. Той се казваше Алистър Хънт и бе маг. Катерейки се, оформяше замръзналата повърхност на глетчера под дланите си. Докато си проправяше път нагоре, по леда се появяваха стъпала, на които да опре ръцете и краката си.

Когато стигна пещерата, на половината път до върха на глетчера бе почти замръзнал и напълно изтощен, защото му се бе наложило да налага волята си върху най-опърничавия от елементите. Бе изнурително да използва магията толкова дълго, но така и не посмя да забави ход.

Пещерата стоеше като зейнала паст от едната страна на планината. Бе невъзможно да види какво има над или под нея. Издърпа се от ръба и си пое дълбоко въздух, като се прокле за това, че не бе дошъл по-рано и бе позволил да бъде измамен. Хората в Ла Ринконада бяха видели експлозията и си шепнеха какво означава огънят в леда.

Огън в леда. Трябваше да бъде сигнал за помощ... или може би нападение.

В пещерата имаше магове, но те бяха прекалено стари или прекалено млади, болни и ранени, майки на деца, които не можеха да бъдат оставени. Такива бяха и съпругата и синът на Алистър. Бяха скрити тук, в едно от най-отдалечените места на земята.

Майстор Руфъс бе настоял така. Бе казал, че алтернативата е да останат уязвими, заложници на съдбата. Алистър се бе съгласил. Когато Врагът на Смъртта не се показа на полето, за да се изправи срещу шампиона на маговете -момичето Макар, на което възлагаха всичките си надежди, - Алистър осъзна грешката си. Бе дошъл в Ла Ринконада колкото се може по-бързо, като прелетя по-голямата част от пътя, яхнал един въздушен елементал. После бе продължил пеш, тъй като контролът на Врага върху елементалите бе непредвидим и могъщ. Колкото по-нависоко се качваше, толкова по-голяма ставаше уплахата му.

„Нека са добре", пожела си той, докато влизаше в пещерата. „Моля те, нека са добре".

Трябваше да го посрещне звукът на детска глъчка, изнервеният шепот от разговори, тананикането на потисната магия. Вместо това чу само воя на вятъра, който брулеше самотния връх на планината. Пещерата бе от бял лед, омърсен от червената кръв, засъхнала и потъмняла на петна.

Алистър свали очилата си и ги хвърли на земята, като влезе по-навътре в пещерата и призова последните останали му сили, за да се успокои.