Читать «Железният изпит» онлайн - страница 2

Стените на пещерата излъчваха зловещо фосфоресциращо сияние. Далеч от входа, това бе едничката светлина, която му помагаше да вижда. Това вероятно обясняваше защо се спъна в първото тяло и падна на колене. Алистър отскочи назад с вик, след това потрепера, когато крясъкът му отекна обратно към него. Падналото момиче бе обгорено до неузнаваемост, но носеше кожена превръзка с тежко парче мед, което подсказваше, че е карало втора година в Магистериума.

Не можеше да е на повече от тринайсет.

Вече трябва да си свикнал със смъртта, каза си той. Воюваха с Врага вече повече от десетилетие, което понякога му се струваше като век. В началото бе изглеждало невъзможно - един млад човек, пък бил той и Макар, който иска да завладее самата смърт. Но колкото по-голяма ставаше силата му, толкова повече растеше армията обсебени от Хаоса. Заплахата бе станала смъртоносна и бе завършила с безжалостно клане, в което загинаха най-невинните и най-беззащитните.

Алистър се изправи на крака и навлезе по-навътре в пещерата, като отчаяно търсеше едно лице. Прокара си път през телата на загиналите Майстори от Магистериума и Колегиума, деца на приятели и колеги, магове, ранени в предишни битки. Сред тях бяха и пречупените тела на обсебените. Странните им очи, вечно завъртени в неестествени вихри, бяха потъмнели завинаги. Маговете бяха неподготвени, но явно бяха успели да окажат сериозна съпротива, за да погубят толкова много от слугите на Врага.

Алистър усети хлад в стомаха си. Пръстите на ръцете и краката му замръзнаха. Алистър се олюля...

И тогава я видя. Сара.

Намери я легнала по гръб, облегната на парче мътен лед. Очите й бяха отворени, загледани в нищото. Ирисите изглеждаха неясни, а миглите й бяха замръзнали. Той се приведе и докосна с пръсти изстиващата й буза. Пое си рязко дъх, а риданието му отекна във въздуха.

Къде бе синът им?

Къде бе Калъм?

В дясната си ръка Сара стискаше кинжал. Бе майстор в извайването на руда, извлечена от недрата на земята. Бе изковала кинжала сама през последната година от обучението си в Магистериума. Кинжалът си имаше име - Семирамида. Алистър знаеше, че Сара е влюбена в оръжието си. „Ако трябва да умра, искам да е със собственото ми оръжие в ръка", бе му казала тя.

Той обаче не искаше тя да умира по никакъв начин - с оръжие или без.

Пръстите му погалиха замръзналата й буза.

Внезапно чу плач, който го накара да се извърне. Човешки глас, долетял в тази пещера на студа, смъртта и тишината.

Дете.

Той се извърна и потърси с поглед източника на жалостивото ридание. Изглеждаше, че идва откъм входа на пещерата. Той се върна обратно по пътя, по който бе слязъл, препъвайки се в трупове, някои от които бяха замръзнали като статуи, докато внезапно не видя още едно познато лице, което надничаше от касапницата.

Деклан. Братът на Сара, ранен в последната битка. Изглеждаше удушен при изключително жестока употреба на въздушна магия. Лицето му бе посиняло, а капилярите в очните му ябълки се бяха напукали. Едната му ръка бе повдигната и под нея, защитен от ледения под с вълнена завивка, лежеше малкият син на Алистър. Баща му гледаше изумено, а момченцето отвори уста и отново изплака жалостиво.