Читать «Краля демон» онлайн - страница 17

— Мика? — примига срещу сина си лорд Баяр. — Как…? Какво си…? — Раиса за пръв път виждаше висшия магьосник толкова слисан.

— Идвахме към уреченото място, когато се натъкнахме на пожара — обясни задъхано Мика. Лицето му бледнееше под пластове мръсотия, косата му висеше на влажни снопове, дълбоки рани покриваха ръцете му, а на дясното му рамо имаше сериозно изгаряне. — Ние… опитахме да го възпрем, но…

Бърн хвана кобилата на кралица Мариана, Фантом, и я заведе до нея.

— Ваше Величество. Побързайте. — Хвана здраво юздата ѝ с една ръка, а с другата помогна на кралицата да се качи на седлото. — Внимателно — предупреди я той. — Дръжте се. Изплашена е.

Раиса се покатери върху гърба на Вихра и ѝ зашепна успокоително. Едва на стотина метра от тях гората вече пламтеше. Пожарът фучеше към тях и прескачаше от дърво на дърво в бесния си устрем надолу по хълма със скорост, нетипична за сезона. Въздухът попари дробовете на Раиса и тя притисна ръкава на туниката си към устата и носа си.

Лорд Баяр, останал неподвижен за момент, обходи с поглед Мика, Аркеда, Мифис и накрая прииждащия пожар. После хвана коня си и го яхна. Подкара го към Мика, сграбчи в шепа палтото на сина си, придърпа го към себе си и му заговори от няколко сантиметра разстояние. Мика кимна веднъж с ужасено изражение на лице. Лорд Баяр го пусна внезапно и отдръпна коня си от неговия, заби пети в ребрата му и остави на сина си избора да го последва или да изгори.

Раиса ги гледаше в недоумение. Да не би висшият магьосник да очакваше от наследника си да потуши пожара собственоръчно? Мика владееше голяма сила, но дори нямаше амулет, а и още не бе посещавал Академията.

— Ваше Височество! Побързайте! — изкрещя Бърн.

Всички полетяха вкупом към тесния каньон.

Раиса се бе надявала каньонът да им осигури убежище, но се оказа само наполовина права. По главите им вече не валяха нажежени въглени, между каменните стени обаче бучеше жарък вятър, наситен с пушек до степен да не вижда коня пред себе си. Имаше чувството, че заглушава звука, макар и да чуваше как спътниците ѝ кашлят и се давят пред и зад нея. Проходът беше тесен. Поне нямаше как да се загубят едни други, но Раиса се опасяваше да не се задушат, преди да достигнат изхода му.

Бърн отново изравни коня си с нейния.

— Слезте и водете коня си, Ваше Височество — посъветва я той. — По-близо до земята има повече свеж въздух. Дръжте здраво поводите. — И продължи към другите, за да предаде съвета си напред.

Раиса слезе от Вихра, уви кожените поводи около ръката си и се запрепъва по каменистото речно корито. Бърн имаше право: на по-ниско се дишаше по-лесно. Въпреки това чувстваше кожата по лицето си опъната и гореща като на печено пиле. Изкушаваше се да коленичи и да я наплиска с вода, но Бърн ги тикаше неумолимо напред. Колкото повече се приближаваха към изхода, толкова по-тежък ставаше въздухът. Очите на Раиса пареха, а сълзи замъгляваха зрението ѝ.

Примига, за да ги отрони, а като вдигна клепачи, отново я обградиха вълци, големи колкото дребни понита — гърбовете им ѝ стигаха до рамото. Струпаха се край нея, озъбени и ръмжащи, животинската им миризма надделяваше над вонята на пушека. Грубата им четина се търкаше о кожата ѝ, притискаха се към нея, сякаш искаха да я избутат от пътеката.