Читать «В капана на времето» онлайн - страница 294

— И аз бях ядосан. И ме болеше, и те съжалявах. — Тревата се измъкна от земята с тихо скрибуцане. — Когато се случи с мен — продължи почти шепнешком, — си мислех, че не би го понесла и нямаше да те виня. Знаех, че трябва да се откажеш от мен, и се опитах да те отпратя, за да не виждам отвращението и болката по лицето ти. — Затвори очи и вдигна тревичката към устните си. — Но ти не си тръгна. Прегърна ме и се погрижи за мен. Ти ме излекува. Ти ме обича въпреки всичко. Пое дълбоко дъх и обърна глава към мен. Очите му бяха светнали от сълзи, които не искаха да се спуснат по бузите. — Мислех си, че и аз мога да го направя за теб. Затова дойдох във Фонтенбло.

Примигна, за да прочисти очите си.

— Когато ти ми каза, че нищо не е станало — за миг ти повярвах, защото много исках да е така. Но после… разбрах, Клеър. Не можех да го крия от себе си и знаех, че си ме излъгала. Реших, че ми нямаш доверие или… че си го искала и се страхуваш да не разбера.

Пусна тревата и сведе глава на ръцете си.

— Каза, че си искала да ме нараниш. Е, мисълта, че си легнала с краля, ми причинява повече болка от клеймото на гърдите ми и дори от ударите на камшика. Но при мисълта, че не ми се довери, се чувствам като свален от бесилото, за да бъда изкормен. Клеър… — Устата му се отвори беззвучно, после се затвори за миг, докато той намери сили да продължи: — Не знам дали раната е смъртоносна, но… но наистина усещам как сърцето ми кърви, когато те погледна.

Тишината между нас нарасна и стана по-дълбока. Жуженето на насекомите в скалите вибрираше във въздуха.

Джейми беше неподвижен като камък, взираше се безизразно в земята. Не можех да понеса това празно изражение и онова, което вероятно се криеше зад него. Бях видяла за миг отчаяния му гняв в беседката и сърцето ми се сви при мисълта, че железният контрол, който удържаше този гняв, спира не само него, но и доверието и радостта.

Отчаяно исках някак да разчупя тишината, която ни разделяше; да сторя нещо, което ще върне загубеното доверие. Джейми седна и се извърна към долината.

По-добре жестокост, отколкото тишина. Посегнах през бездната между нас и хванах ръката му. Беше топла от слънцето, жива под допира ми.

— Джейми, моля те…

Той извърна бавно глава към мен. Лицето му още изглеждаше съвсем спокойно, макар че очите се присвиха. Накрая стисна китката ми.

— Да не искаш да те набия? — попита тихо. Хватката му се засили толкова, че неволно се отдръпнах. Той ме издърпа грубо през жилавата трева.

Усетих как треперя, ръцете ми настръхнаха, но успях да отговоря:

— Да.

Изражението му беше неразгадаемо. Без да откъсва очи от моите, той посегна по камъните, докато не напипа стрък коприва. Пое рязко дъх, щом докосна жилещите стъбла, но стисна зъби и ги изкорени.

— Селяните в Гаскония бият неверните си жени с коприва. — Бръсна ме леко с копривата по едната гърда. Аз ахнах от ужилването и на кожата ми избиха червени петна.

— Да го направя ли? — попита той. — Да те накажа ли така?

— Ако… ако искаш. — Устните ми трепереха толкова силно, че едва изрекох думите. Няколко бучици пръст от корените на копривата паднаха между гърдите ми; едната се търколи по ребрата и спря до бумтящото сърце. Гърдата ми пламтеше като огън. Затворих очи и съвсем ясно си представих какво е да те нашибат със стрък коприва.