Читать «В капана на времето» онлайн - страница 293

— Но сега… — отдръпна ръката си. — Отначало си помислих, че е заради загубата на детето и може би се срамуваш от мен или се чувстваш странно след дългата раздяла. После разбрах, че не е това.

Настъпи много дълга тишина. Усещах болезненото бумтене на сърцето си върху студената земя и чувах разговора на вятъра с боровете долу. Малки птички се провикваха някъде далече. Искаше ми се да съм една от тях. Или поне да съм далеч.

— Защо? — попита ме тихо. — Защо ме излъга? Когато и без това си мислех, че го знам.

Взирах се в ръцете му, сключени под брадичката ми, и преглътнах.

— Ако… — преглътнах отново, — ако ти бях казала, че съм позволила на Луи… ти щеше да ме разпитваш. Нямаше да го забравиш. Дори да ми простиш, нямаше да забравиш и това винаги щеше да стои между нас. — Преглътнах отново. Ръцете ми бяха студени въпреки жегата, а в стомаха ми имаше ледена топка. Но щом бях започнала с истината, трябваше да я кажа цялата.

— Ако ме беше разпитвал — а ти го направи, Джейми! Трябваше да говоря за това, да го преживея отново, а се страхувах… — Не можех да продължа, но той не се отказа.

— От какво се страхуваше?

Извърнах леко глава, но без да срещам очите му, видях само тъмните му очертания на слънцето зад блещукащата завеса на косата си.

— Страхувах се, че ще ти кажа защо го направих. Джейми… трябваше, за да те освободя от Бастилията — бих сторила и по-страшни неща, ако се наложи. Но тогава… и след това… почти се надявах някой да ти каже и да разбереш. Толкова ти бях ядосана — заради дуела и бебето. И защото ме принуди да го направя… да ида при Луи. Исках нещо да те отблъсне завинаги, да съм сигурна, че няма да те видя отново. Направих го… донякъде… защото исках да те нараня — прошепнах аз.

В ъгълчето на устата му едно мускулче се сви, но той продължи да се взира в сключените си ръце. Бездната между нас, над която бяхме прокарали съвсем крехък мост, отново зейна, този път непроходима.

— Аха! Е, успя.

Стисна устни и не проговори доста време. Накрая обърна глава да ме погледне. Исках да избегна очите му, но не можах.

— Клеър — рече тихо. — Какво почувства, когато аз отдадох тялото си на Джак Рандал? Когато му позволих да го направи в Уентуърт?

През мен премина шок, от скалпа чак до пръстите на краката. Не очаквах да чуя точно този въпрос. Отворих и затворих няколко пъти уста, преди да намеря отговор.

— Не… знам — казах немощно. — Не съм мислила. Гняв, разбира се. Бях бясна — обезумяла. И болка. Страх ме беше за теб. И… те съжалявах.

— Ревнуваше ли? Когато след това ти казах, че той ме възбуди, макар че не исках?

Поех дълбоко дъх, усещах гъделичкането на тревата под гърдите си.

— Не. Не и тогава. Все пак ти… не си го искал. — Облизах устни и погледнах надолу.

Гласът му беше тих и съвсем спокоен:

— Ти също не си искала да легнеш с Луи, нали?

— Не!

Той хвана внимателно стръкче трева и съсредоточено и бавно започна да го изкоренява.