Читать «В капана на времето» онлайн - страница 295

Внезапно желязната хватка на китката ми отслабна. Отворих очи. Той седеше с кръстосани крака до мен, а копривата лежеше захвърлена на земята. На устните му играеше лека, печална усмивка.

— Веднъж те бих, и то с право, сасенак, а ти заплаши да ме изкормиш със собствения ми кинжал. Сега пък искаш да те нашибам с коприва? — Поклати бавно глава и ръката му сякаш сама посегна към бузата ми. — Толкова ли много цениш гордостта ми?

— Да! Да, проклет да си! — Седнах, хванах го за раменете и двамата се изненадахме, когато го целунах силно и непохватно.

След първото неволно сепване той ме придърпа към себе си, обгърна с ръка гърба ми и устата му отвърна на моята. После ме притисна на земята, тежестта му ме обездвижи. Раменете му затулваха небето, а ръцете му притискаха моите до тялото ми, държаха ме в плен.

— Добре — прошепна. — Добре. Щом искаш, ще те накажа. — Притисна властно бедра в мен и аз усетих как краката ми се отварят за него, портите се отваряха широко за нападението.

— Никога — шепнеше той. — Никога! Никога друг освен мен! Погледни ме! Кажи го! Погледни ме, Клеър! — И влезе в мен силно. Аз изстенах и щях да извърна глава, но той държеше лицето ми и ме принуждаваше да го гледам в очите — да видя широката, сладка уста, разкривена от болка.

— Никога — каза още по-тихо. — Защото си моя. Моя жена, мое сърце, моя душа. — Тежестта му ме притискаше като канара, но търкането на телата ни ме накара да се издигна към него, за още. И още.

— Мое тяло — каза той, задъхан, докато ми даваше това, което исках. Аз се гърчех под него, сякаш да избягам, гърбът ми се извиваше и ме притискаше към тялото му. После легна отгоре ми, почти неподвижен, и най-интимната ни връзка сякаш стана още по-плътна заради сливането на кожите ни.

Тревата беше остра и ме бодеше, прекършените стъбла миришеха силно като мъжа над мен. Гърдите ми се бяха сплескали под него и усещах гъделичкането на космите по неговите гърди, докато се люлеехме напред-назад. Размърдах се, за да го предизвикам към грубост, и усетих как бедрата му ме притиснаха.

— Никога — прошепна ми той.

— Никога — казах аз и извърнах глава. Затворих очи, за да избягам от погледа му.

Нежен, неумолим натиск обърна отново лицето ми към него, докато ритмичните движения продължаваха.

— Не, сасенак. Отвори очи! Гледай ме! Защото това е твоето наказание, не моето. Виж какво ми причини, както аз знам какво причиних на теб. Гледай ме.

И аз го гледах — затворница под него. Гледах как свали и последната маска и ми показа дълбините си и раните в душата си. Ако можех, щях да заплача заради неговата и моята болка. Но очите му приковаваха моите отворени и сухи, безкрайни като соленото море. Тялото му ме държеше в плен и ме привличаше със силата си като западен вятър в корабни платна.