Читать «В капана на времето» онлайн - страница 296

Аз потеглих към него и той потъваше в мен, а когато последните бури на любовта ме разтърсиха, той извика и се понесохме по вълните като една плът, докато се виждахме в очите на другия.

*  *  *

Следобедното слънце прежуряше силно по белите варовикови скали, хвърляше дълбоки сенки в процепите и кухините. Най-сетне открих онова, което търсех, растеше в един тесен процеп на гигантска канара, въпреки липсата на почва. Откъснах стръка алое, разцепих месестото листо и размазах хладния зелен гел по подутините на дланта на Джейми.

— По-добре ли е?

— Много. — Той сви ръка и изкриви лице. — Господи, тази коприва ужасно жили!

— Така е. — Издърпах надолу деколтето си и намазах малко алое на гърдите си. Веднага ми олекна.

— Много се радвам, че не ме послуша — казах аз и се озърнах към стръка цъфнала коприва.

Той се ухили и ме потупа по задника със здравата си ръка.

— Беше на косъм, сасенак. Не биваше да ме изкушаваш така. — После се наведе и ме целуна нежно. — Не, любима. Веднъж ти се заклех и държа на клетвата си. Няма да ти посегна от гняв, никога. Все пак — добави тихо и се извърна — вече достатъчно те нараних.

Свих се от болка при спомена, но аз също трябваше да съм справедлива към него.

— Джейми — казах с треперещи устни. — Бебето… Не си виновен ти. Мислех, че си виновен, но не е така. Мисля… мисля, че така или иначе щеше да се случи.

— Така ли? О… — Ръката му беше топла и успокояваща около мен. Притиснах глава към рамото му. — От това малко ми олеква. Но аз говорех повече за Франк. Мислиш ли, че ще можеш да ми простиш? — Сините му очи ме погледнаха тревожно.

— Франк ли? — изненадах се аз. — Но… няма какво да ти прощавам. — Той вероятно не знаеше, че Джак Рандал е още жив. Все пак го бяха арестували веднага след дуела. Но ако не знаеше… поех дълбоко дъх. Така или иначе щеше да разбере; по-добре да е от мен. — Ти не си убил Джак Рандал, Джейми.

Той не изглеждаше шокиран или изненадан. Поклати глава, следобедното слънце караше косата му да искри. Все още не беше достатъчно дълга, за да я връзва, но в затвора беше пораснала и той все я отмяташе от очите си.

— Знам, сасенак.

— Така ли? Тогава… какво…

— Ама ти… не знаеш ли? — попита смутено.

Студ плъзна по ръцете ми въпреки жаркото слънце.

— Какво да знам?

Той прехапа долната си устна и ме погледна неохотно. Накрая пое дълбоко дъх и каза с въздишка:

— Не го убих, но го раних.

— Да, Луиз каза, че си го ранил лошо, но се възстановявал. — Внезапно видях отново последната сцена в Булонския лес, преди да ми причернее. Острието на шпагата на Джейми се плъзга през еленската кожа. Кръв руква и панталоните потъмняват… а острието проблясва от силата, която го плъзга надолу.

— Джейми! — гледах го ужасена. — Те нали не си… Джейми, какво си направил!

Той сведе поглед и потърка ужилената си длан в килта. Поклати глава, сякаш също се чудеше.

— Бях голям глупак, сасенак. Не можех да го пусна ненаказан след онова, което стори на момчето… и през цялото време си повтарях: „Не убивай мръсното копеле, обещал си. Не го убивай.” — Усмихна се тъжно и се вгледа пак в петната по дланта си. — Главата ми беше като кипнало гърне и се бях вкопчил за тази мисъл: „Не го убивай.” И не го убих. Но бях обезумял от гняв, кръвта пееше в ушите ми — не помнех защо не трябва да го убивам, освен че ти бях обещал. И когато той падна пред мен, си спомних за Уентуърт и Фъргъс, и острието само…