Читать «В капана на времето» онлайн - страница 292

Сви рамене, затворил очи под топлото следобедно слънце. Светлината го позлатяваше, караше го да сияе червеникавозлатист на фона на тъмните груби треви под него.

— Ами, така. — От толкова близо чувах дишането му над тихия вой на вятъра, който бръснеше скалите над нас.

Обърнах се по корем, облегнах брадичка на скръстените си ръце и се вгледах в него. Беше широк в раменете и тесен в бедрата, с дълги, мощни крака, по които се очертаваха мускулите, напрегнати дори когато лежеше. Лекият топъл бриз рошеше вече изсъхващите меки косъмчета с цвят на канела под мишниците му и меднозлатистите над китките му — там, където изчезваха под главата му. Вятърът беше приятен, защото слънцето още пламтеше по раменете и прасците ми.

— Обичам те — казах тихо, не за да ме чуе, а просто защото ми беше хубаво да го изрека.

Той обаче чу и устата му се изви леко в усмивка. Претърколи се по корем на наметалото до мен. По гърба и задника му бяха полепнали стръкчета трева. Изтърсих нежно едно и кожата му настръхна под допира ми.

Наведох се да го целуна по рамото, да се насладя на топлия аромат на кожата и на леко соления ѝ вкус.

Вместо да ме целуне обаче, той се отдръпна, подпря се на лакът и се вгледа в мен. В изражението му имаше нещо непонятно, което ме притесни.

— За какво мислиш? — Прокарах пръст по вдлъбнатината на гръбнака му. Той се отдръпна и пое дълбоко дъх.

— Ами чудех се… — започна, после спря. Гледаше надолу и си играеше с едно малко цвете, щръкнало сред тревата.

— Какво се чудиш?

— Какво ли е било… с Луи?

Стори ми се, че сърцето ми спира за миг. Знаех, че кръвта се е смъкнала от лицето ми, защото устните ми изтръпнаха и едва продумах:

— Какво… е… било?

Той вдигна очи и направи неуспешен опит да се усмихне.

— Ами, все пак той е крал. Някак си очакваш да е… различно. Нали знаеш… може би специално?

Усмивката изчезна и лицето му пребледня като моето. Пак гледаше надолу, избягваше потресения ми поглед.

— Може би се питам дали… дали е по-различен от мен? — Видях го да прехапва устна, сякаш искаше да спре думите, но беше вече твърде късно.

— Как разбра, по дяволите? — Бях замаяна и уязвима, претърколих се по корем и се притиснах към земята.

Той поклати глава. Зъбите му още се впиваха в долната устна. Когато най-сетне я освободи, по нея останаха дълбоки червени следи.

— Клеър — рече тихо. — О, Клеър! Ти ми се отдаде цялата още в самото начало, не скри нищо от мен. Никога не си крила. Когато те помолих да бъдеш честна с мен, ти казах, че не умееш да лъжеш. Когато те докосвах… — Ръката му легна на задника ми и аз потрепнах, не го очаквах.

— Откога те обичам? — попита много тихо. — От година? Откакто те срещнах. И колко пъти съм любил тялото ти — стотици, нали? — Пръстът му ме докосна нежно като пеперудени крачка, проследи линията на ръката и рамото и се плъзна по ребрата ми, докато не потреперих и се обърнах към него.

— Никога не си се свивала при допира ми — каза той. Гледаше пръста си, който вече следваше извивката на гърдите ми. — Дори първия път, когато нямаше да се изненадам. Но ти не го направи. Даде ми всичко още първия път; не ми отказа нищо от себе си.